Разбира се, Брут често се срещаше с Юлия. Вече беше на шестнайсет и се ползваше с правата на пълнолетен римски гражданин. Беше отвратен от късната бременност на майка си. Той, който всеки момент щеше да се прочуе като адвокат и офицер, имаше майка, която все още… Богове, какъв срам, какво унижение!
Но Юлия беше на различно мнение.
— Какъв късмет за майка ти и Силан — усмихваше се деветгодишното момиче. — Не трябва да й се сърдиш, Бруте, представи си, че и ние след двайсет години съвместен живот се сдобием с дете? Няма ли да ти е неприятно, ако синът ти реагира така?
Младежките пъпки мъчеха Брут. Изпълваше се с омраза към самия себе си, нарастваше и неприязънта към майка му и нежеланата сестра. Думите на Юлия не можеха да успокоят наранената му душа.
— Ще разбера гнева му — възрази Брут троснато на годеницата си, — ще го разбера, защото знам какво е усещането. Но все пак разбирам какво имаш предвид.
— Това е добре като за начало — отвърна мъдро тя. — Сервилия не е вече момиче, както каза баба, затова ще се нуждае от помощ и разбиране.
— Ще се постарая — отстъпи той, — но само заради теб, Юлия.
И се запъти към дома си, за да опита.
Но всички тези събития изгубиха всякакво значение, след като половин месец по-късно Сервилия беше посетена от брат си Цепион. Имаше да научи наистина любопитни новини.
Цепион беше градски квестор, но от известно време беше посочен като един от помощниците на Помпей в борбата срещу пиратите — задача, която така и не изискваше да напуска града.
— Но ето, че най-после ме повикаха, Сервилия! — възкликна радостно Цепион. — Гней Помпей очаква голяма сума пари и държи лично да му предам сметките в Пергам, затова се налага да пътувам. Не е ли прекрасно? Така ще мога да мина пътьом през Македония и да се срещна с брат си Катон. Домъчняло ми е за него!
— Колко мило от твоя страна — отвърна му безучастно Сервилия. Най-малко от всичко на света я интересуваха братските чувства на Цепион към Катон. Вече от двайсет и седем години се налагаше да ги търпи.
— Помпей ме очаква чак през декември, затова ако замина веднага, ще мога да прекарам известно време при Катон — продължаваше да обяснява Цепион. — Времето ще се задържи сравнително топло, докато съм в Македония, след това ще продължа по суша. — Той потръпна. — Ненавиждам морето!
— Да не те е страх от пирати? Вече не се срещали.
— Благодаря, предпочитам да стъпвам на твърда почва.
Цепион използва срещата, за да види малката Терция, и искрено й се радваше. Нямаше как да не сравни бебето на Сервилия със своята собствена дъщеричка.
— Какво прекрасно създание — заключи той, преди да си тръгне. — Изключително благородни черти. Чудя се откъде ги е наследила.
„Охо — помисли си Сервилия, — май съм се лъгала. Не само аз откривам прилики с Цезар!“ Но макар да беше по рождение един долен Порций Катон, Цепион не притежаваше злобата на брат си, затова и едва ли намекваше нещо.
Посещението на брат й накара Сервилия за кой ли път да си помисли колко недостоен е Цепион за Златото от Толоза, какво незаслужено наказание за нея, че тъкмо той, а не синът й Брут е наследил парите. Цепион, кукувичето яйце в гнездото, братът на отвратителния Катон.
На Сервилия й трябваха месеци, за да преодолее обидата от подлостта на Цезар, който беше взел онази празноглава красавица за жена, и да се сети отново за Златото от Толоза. Точно в този момент погледна през прозореца и видя под колоните край вътрешната градина роба Синон. Сервилия много обичаше въпросния си роб, макар и не в плътски смисъл. Навремето Синон принадлежеше на съпруга й, но скоро след сватбата им тя помоли Силан да й го предаде и робът стана нейна собственост. Когато новата господарка привика Синон, за да му извести промяната в статута му, тя очакваше от него, ако не друго, то поне ужас. Но той, вместо да се уплаши, се беше зарадвал и така я беше спечелил завинаги.