И докато тримата мъдреци с тримата роби продължиха пеш по Егнациевия път към бреговете на Хелеспонта, някой си освободен роб на име Синон се качи на борда на малко корабче, което с помощта на силните зимни ветрове прекоси като стрела Егейско море в посока Атина. От там Синон щеше да се прехвърли на кораб за Пергам, където го чакаше кесията със злато. В последното не се съмняваше. Господарката Сервилия беше твърде предвидлива, за да забрави да му плати, пък и нали се гордееше, че е патрицианка. Синон се изкуши дали да не я изнуди за още, но накрая се засмя, махна с ръка и за всеки случай хвърли една драхма във водата — скромно дарение за великия Посейдон. „Бди над моя кораб, господарю на дълбините! Не само че вече съм свободен, ами съм богат. Лъвицата в Рим е задрямала, не съм толкова луд, че да я разбуждам. Колкото имам, ще ги удвоя и утроя, но по законен път.“
Лъвицата в Рим научи за смъртта на брат си от устата на вуйчо Мамерк, който я навести веднага след пристигането на Катоновото писмо. Разплака се, но не прекали със сълзите — вуйчо й Мамерк по-добре от всички знаеше какви чувства изпитва към малките си братя. Сервилия отдавна беше пратила инструкции на банкерите си в Пергам. Рискуваше Синон да я измами, но пък иначе имаше опасност да събуди подозрения. Мъдро от нейна страна. Никой в Пергам не биваше да се чуди защо й е на Сервилия да плаща торби със злато на някакъв си бивш роб, особено след смъртта на Цепион.
По-късно същия ден се появи синът й.
— Трябва да сменя името си, представяш ли си?
— Да не би някой да те е посочил за свой наследник? — престори се на изненадана Сервилия. Даваше си сметка, че не е прието зрели мъже да бъдат осиновявани, още по-малко — посмъртно.
— Вуйчо Цепион е починал в Енос, а аз се оказвам негов наследник. — В тъжните очи на момчето проблеснаха сълзи. — Той беше мил човек, аз много го обичах. Навярно защото вуйчо Катон го обожаваше. Горкият вуйчо Катон закъснял с един час да го види на смъртното легло. Сега пише, че нямало да се прибере скоро. Ще ми липсва.
— Вече ти липсва, като гледам — усмихна му се Сервилия и го стисна за ръката.
Брут на свой ред се усмихна. Майка му нямаше защо да се притеснява от отношенията му с годеницата; двамата се срещаха на достатъчно публични места, та да не се притесняват почтените им баби. Дори Аврелия се беше отказала да ги наглежда скоро след подписването на годежния договор. Брут бе достоен наследник на почтени родители.
Юлия наскоро бе навършила десет години (рожденият й ден беше през януари), затова много се радваше, че Брут се държи като почтен благородник. Когато Цезар й съобщи какво я чака, тя се беше ужасила. Макар да изпитваше известно съчувствие към Брут, даваше си сметка, че нито годините, нито времето, прекарано с него, биха създали у нея отношение, което е необходимо за всеки щастлив брак. Единственото хубаво, което можеше да каже за него, бе, че е мил. Най-лошото, което би казала при други обстоятелства, е, че е ужасно скучен. На нейната възраст още не я преследваха романтични сънища, но подобно на повечето момичета Юлия се интересуваше какво й готви животът, затова знаеше много тайни за брака. Беше й коствало голямо усилие на волята да отиде на училище и да съобщи за годежа си, нищо че само допреди часове горещо желаеше да се похвали с нещо подобно. Нали трябваше да докаже, че не отстъпва на Юния и Юнила, единствените й съученички с уредени годежи. Но Вация Исаврик беше изключително забавно момче, а годеникът на Юнила — Лепид — беше красавец. Можеше ли същото да се каже за Брут? Дори сестрите му едва го понасяха. Подобно на Юлия и те го смятаха за досаден самохвалко. А ето, че тя трябваше да се омъжи за него! Как само щяха да й се подиграват съученичките! И как щяха да я съжаляват.
— Горката Юлия! — засмя се Юния, щом научи.
Но пък и нямаше защо чак да се оплаква. Щеше да се омъжи за Брут и толкова.
— Чу ли новината, татко? — попита Юлия баща си, когато той се прибра у дома скоро след вечеря.
Откакто Помпея живееше при тях, положението беше нетърпимо. Цезар изобщо не се връщаше да спи вкъщи, много рядко се хранеше с тях и, общо взето, само минаваше от време на време. Затова беше истински шанс, че можеше да му съобщи някоя и друга клюка, та да го задържи по-дълго при себе си.