Когато Публий Клодий се появи на прага му, Лукул просто пое купчината свитъци с препоръчителни писма (Клодий ги беше изчел всичките по пътя) и в следващия миг просто забрави за съществуването му. Единственото, за което отдели от ценното си време, бе да му подхвърли, че легатът Сорнаций би могъл да се възползва от любезните му услуги. Оттам нататък Клодий трябваше сам да се оправя: Лукул имаше да мисли за предстоящото нашествие в Армения, царството на Тигран.
Разгневен от подобно посрещане, Клодий нямаше намерение да предостави услугите си на някакво парвеню Сорнаций. И докато Лукул подготвяше своята армия за действие, Клодий изучаваше потайностите на Амизос. Разбира се, говореше добър гръцки, затова лесно си намери приятели в този град, където всички бяха заинтригувани от необичайната личност на този римлянин.
Клодий събра доста сведения и за една страна от Лукуловия живот, за която не беше и подозирал: неговата военна кариера и бойни успехи.
Преди две години, след като не успя да спре римското нашествие, цар Митридат беше избягал в двора на цар Тигран, където оплаква двеста и петдесетте си хиляди войници, замръзнали от студ из кавказките планини, докато провеждаше безсмислената си наказателна операция срещу албанските диваци. Двайсет месеца му бяха нужни да склони Тигран да се видят, още повече — да го убеди заедно да си възвърнат загубените земи в Понт, Кападокия, Малка Армения и Галатия.
Естествено Лукул разполагаше с шпиони и знаеше много добре, че двамата царе са се сдобрили. Но вместо да ги чака те да нахлуят в Понт, той бе решил сам да предприеме офанзива, да завладее Армения, да удари столицата на Тигран и да попречи на всякаква помощ за Митридат. Първоначалното му намерение беше да не остави никакъв гарнизон в Понт, разчитайки, че заплахата за римско възмездие ще възпре населението от всякаква мисъл за бунт. Току-що му бяха отнели управлението на Римска Азия, а от писмата, донесени от Публий Клодий, научаваше за нарастващата неприязън към него сред конническото съсловие. След като от писмата научи не само за новия управител на Азия — поредния Корнелий Долабела, но и че въпросният Долабела щял да „наглежда“ и Витиния, Лукул се примири с неизбежното: римските конници и техните послушни оръдия в сената предпочитаха да назначат за управител един бездарник, пък дори да се изложат на риск от нова война. Публий Клодий, рече си Лукул, беше лош предвестник!
Деветте специални пълномощници, които Рим му беше пратил още навремето, преди влиянието му там да отслабне, бяха пръснати из Рим и Кападокия, включително и човека, когото Лукул най-много обичаше на този свят, особено след смъртта на Сула — родният му брат Варон Лукул. Но пълномощниците не разполагаха с войска, а по тона на писмата, които Публий Клодий носеше със себе си, личеше, че скоро ще ги отзоват обратно. Ето защо, каза си Лукул, нямаше друг избор, освен да остави два от четирите си легиона в Понт, за да пазят страната от евентуално нашествие на Митридат и Тигран. Легатът, на когото най-много разчиташе, точно по това време оправяше поразиите на остров Делос, и макар Сорнаций да беше добър човек, Лукул не беше сигурен в способностите му на командир. Трябваше му помощник. Следователно и последният висш легат, Марк Фабий Хадриан, оставаше в Понт.
След като се примири с мисълта да остави два от четирите си легиона в Понт, Лукул трябваше да направи и тежкия избор кои да бъдат тези два легиона. В Понт оставаха да пазят двата легиона, принадлежащи на провинция Киликия, а за Армения заминаваха двата легиона фимбрианци. Чудесни войници, няма що! Лукул ги ненавиждаше от дъното на душата си. Фимбрианци стояха в Мала Азия вече шестнайсет години и бяха осъдени на вечно изгнание далеч от Рим и Италия заради някогашните им бунтове и убийства на не един и двама пълководци. Двата легиона бяха опасни, но Лукул бе съумял да се наложи над тях, след като по време на поход жестоко ги наказваше и за най-дребно провинение, а зимно време ги оставяше да правят каквото искат. Те му служеха, общо взето, с желание, дори му се възхищаваха, нищо че не го обичаха. И все пак предпочитаха да носят името на някогашния си командир Гай Флавий Фимбрия. Лукул беше напълно съгласен. Нима би поискал точно тази паплач да се нарича лицинианци или лукулианци? В никакъв случай.
Клодий до такава степен се беше влюбил в Амизос, че реши да остане в Понт заедно с легатите Сорнаций и Фабий Хадриан; в мига, в който разбра, че Лукул планира дълъг преход, изгуби всякакъв интерес към военното дело.