В продължение на четвърт век никой не беше посмял да донесе лоша вест на цар Тигран; никой не искаше да изгуби главата или ръцете си, както се случваше с всеки, съобщил тревожна новина. И все пак налагаше се някой да изпрати вест за приближаването на римската армия. Разбираемо беше, че войската (командвана от един от синовете на Тигран — принц Митрабарзан) ще натовари със смъртоносната задача младши офицер. Царят на царете изпадна в паника, но не и преди да нареди да обесят вестовоя. След което избяга от града, без да мисли за царица Клеопатра и за всички останали съпруги, наложнички, деца, съкровища и войници. Митрабарзан да се оправя. Пръснаха се куриери във всички посоки: от Хирканско море до бреговете на Средиземноморието, всички провинции трябваше да пратят войници на Тигран: ако имаше тежка конница, тежка конница, ако имаше прости бедуини от пустинята, нека бъдат бедуини от пустинята! През целия си живот Тигран дори не бе помислял, че римляните, които живееха толкова далеч от Армения, ще нахлуят в царството му и ще застрашат новопостроената му столица.
Докато баща му се спотайваше из планинските земи между Тигранокерта и езерото Тоспитис, Митрабарзан поведе войниците си срещу римските нашественици. На помощ му се притекоха съседните бедуински племена. Лукул с лекота разби арменската армия и се настани под стените на Тигранокерта с намерение да я обсади. Силите му бяха толкова малобройни, че не можеше и да мисли за обръч; затова съсредоточи вниманието си върху градските порти и разчиташе на постоянни патрули покрай града. Почти никой не можеше да влезе или да излезе от града. Не че Тигранокерта не можеше да издържи дълга обсада — в това Лукул беше убеден. Първата стъпка задължително трябваше да бъде победа над царската армия в открито сражение. Оттам щеше да премине и към следващото — завладяването на Тигранокерта, която доброволно щеше да се предаде. Зад стените й живееха твърде много хора, които се страхуваха от Тигран и не го обичаха. Царят на царете беше населил новата си столица — твърде далеч от Армения и старата столица Артаксата — с гърци, доведени насила от Сирия, Кападокия и Източна Киликия; това беше съществена част от плана му да елинизира своите поданици, повечето от които се родееха с персите. Който беше по рождение грък или говореше гръцки, той беше цивилизован човек, който се раждаше персиец или арменец и не знаеше да чете на гръцки, беше недостойно, примитивно създание. Следователно Тигран трябваше да отвлече няколко хиляди гърци.
Двамата велики царе се бяха сдобрили, но Митридат Понтийски беше предпазлив човек и стоеше настрана от зет си Тигран. С армията си от десетина хиляди войници се беше разположил на лагер на северозапад от скривалището на арменеца: Митридат нямаше високо мнение за пълководческите умения на Тигран. При него се намираше и най-добрият му генерал, братовчедът Таксил. Когато двамата научиха за обсадата на Тигранокерта и за огромната армия, която Тигран събирал, Митридат прати братовчед си при царя на царете.
„Не атакувай римляните!“ — предупреждаваше Митридат.
Тигран беше склонен да приеме съвета, нищо че беше събрал сто и двайсет хиляди пехотинци — от Сирия, та чак до Кавказ, заедно с двайсет и пет хиляди катафракти — тежковъоръжени конници, облечени от главата до петите с железни ризници. Арменската армия се беше разположила на около седемдесет мили от Тигранокерта, в сенчеста долина, но Тигран трябваше да действа. Голямата част от продоволствията за войската бяха останали в Тигранокерта, затова ставаше наложително да установи някаква връзка с града, иначе войската щеше да измре от глад. Нямаше да е трудно, разсъждаваше Тигран, да се издигне укрепен проход до града. Съгледвачите му докладваха, че римляните не разполагали с достатъчно сили, за да стегнат плътен обръч около столицата.