На Клодий не му беше необходимо да проверява подобни предположения; дори легати с киселия нрав на Секстилий от време на време проговаряха и често споменаваха името на Силий, както и на другия примус пилус — Луций Корнифиций, човек от простолюдието, нямащ нищо общо с големците с това име.
Не беше трудно и да се намери бърлогата на Силий из кварталите на Тигранокерта; двамата с Корнифиций се бяха сдобили със същински малък палат, принадлежал доскоро на един от Тиграновите синове, и водеха щастлив живот в компанията на прелестни жени и цяла армия от слуги.
Публий Клодий принадлежеше към най-видните фамилии в Рим, но все пак не се посвени да посети двамината офицери. Подобно на гърците пред Троя и той носеше дарове. Е, не ставаше дума за дървен кон! Клодий беше взел със себе си малка торбичка гъби, които лично Лукул (той винаги бе изпитвал слабост към разни вещества с въздействие върху съзнанието) му беше подарил, както и огромна амфора превъзходно вино, толкова тежка, че я носеха трима роби.
Посрещнаха го доста хладно. И двамата центуриони знаеха, че Клодий е роднина на Лукул. Това трудно би го издигнало в очите им, а и Клодий едва ли внушаваше респект с вида си: беше твърде обикновен, за да направи впечатление. Това, с което им въздейства най-напред, беше наглостта му: той се разположи в дома на двамата офицери, все едно беше негов собствен, седна на самия под, на копринена възглавница, между кушетките, на които центурионите се бяха излегнали, извади торбичката с гъбите и започна да им обяснява с подробности какво ще се случи, щом вкусят от необичайния деликатес.
— Удивителна работа! — хвалеше Клодий стоката си и гримасничеше като смешник, който разправя анекдоти. — Опитайте, но дъвчете много бавно и изчакайте известно време, за да усетите ефекта.
Силий не бързаше да се възползва от поканата, пък и беше достатъчно наблюдателен да забележи, че и Клодий не посяга към гъбите.
— Какво искаш всъщност? — попита той направо.
— Да поговорим — отвърна му Клодий и дори се усмихна.
Двамата домакини бяха удивени от усмивката му.
Допреди малко посетителят им беше сякаш обхванат от жестоко напрежение, а изведнъж се превръщаше в привлекателен и чаровен младеж. Само за секунда всички се почувстваха добре и усмивки се появиха по лицата и на Силий, и на Корнифиций, и на жените.
Но фимбрианците не бяха доверчиви люде и трудно се хващаха на подобни уловки. Клодий беше враг, враг много по-сериозен от арменците, сирийците или кавказците. Затова, след като усмивките се стопиха, Силий продължи да бъде нащрек, настроен все така скептично към гостенина си.
Клодий бе очаквал подобен прием, дори се беше подготвил за него. През онези години на унижение, прекарани из римските вертепи, беше забелязал, че всеки аристократ бива посрещнат с подозрение и враждебност от страна на долните класи, че като цяло нисшестоящите трудно биха си обяснили защо човек със знатно потекло изобщо ще пожелае да общува с тях. Но Клодий беше човек без корени, средите, сред които беше расъл, му бяха обърнали гръб, и понеже все нещо трябваше да постигне в този живот, се опитваше отчаяно да се сближи с простолюдието. Всеки път, щом успееше да стопи ледените прегради между себе си и някой римски бедняк, се чувстваше победител, но което беше по-важно, изпитваше удоволствие да общува с нисшестоящите; радваше го чувството на превъзходство, съзнанието, че е по-образован и по-умен от околните — нещо, което беше немислимо в компанията на римските знатни. Клодий се чувстваше като някакъв исполин. И знаеше как да внуши на събеседниците си, че ето, намерил се е римският големец, който се интересува от бедните, желае да общува с тях, иска да води живот като техния. Знаеше как да се държи в подобни среди и как да се чувства сред свои хора. Това беше новата му слабост.