Повярваха му не само защото им се щеше да му повярват, но и защото говореше толкова убедено. За да не бъде голословен, Клодий започна на глас да прехвърля сумите, изброявайки една след друга всички машинации, които Лукул бил извършил през шестте години, в които управляваше изтока и командваше фимбрианската армия. Как можеше човек, който знае толкова много, да греши? Пък и за какво му беше да лъже? Силий и Корнифиций му повярваха.
След това всичко беше лесно. Докато фимбрианците си прекарваха времето в Тигранокерта и чакаха зимата да свърши, Публий Клодий шушнеше в ушите на центурионите, центурионите шушнеха в ушите на войниците, войниците — в ушите на галатейските конници. Мнозина войници бяха оставили жени и любовници в Амизос и когато двата киликийски легиона под командването на Сорнаций и Фабий Хадриан потеглили от Амизос за Зела, жените ги бяха последвали, както винаги се случваше. Легионерите почти не можеха да пишат, но вече из цяла Мала Азия се носеше мълвата как Лукул измамил войската си при разпределяне на плячката. Никой не си направи труда да проверява сметките на Клодий. По-добре да вярват, че са ги излъгали, след като слуховете им обещаваха десет пъти повече от това, което Лукул щеше да им даде. А пък на това отгоре този Клодий беше толкова забележителен човек! Той не би направил математическа грешка! Каквото кажеше Клодий, нямаше начин да не е истина! Умник беше този Клодий, беше научил тайната на демагогията: да говориш пред хората това, което те най-много искат да чуят, никога да не им казваш това, което не искат да знаят.
Междувременно Лукул не стоеше със скръстени ръце, нищо че прекарваше много време сред древните ръкописи и невръстните момиченца. На няколко пъти беше пътувал от Армения до Сирия и беше организирал завръщането на гръцките заложници по родните им места. Властта на Тигран върху южните му провинции се разпадаше от само себе си и Лукул искаше да е сигурен, че наследството ще се прехвърли в римски ръце. Защото съществуваше и един трети римски цар, който представляваше опасност за Рим — Фраат, царят на партите. Навремето Сула беше сключил договор с баща му, според който всички земи на запад от Ефрат принадлежаха на Рим, а всичко на изток — на партите.
Когато Лукул продаде трийсетте милиона медимни жито, намерени в Тигранокерта, на партите, той го беше сторил, за да накаже арменците с глад. Но след като салове след салове отплаваха надолу по течението на Тигър, цар Фраат на свой ред му прати послание, с което искаше нов договор с Рим. Фраат настояваше на старите условия: водите на Ефрат да отделят партските от римските владения. Но след това Лукул научи за преговорите, които Фраат водил с царя — беглец Тигран, който обещавал на съседа си да му върне онези прословути седемдесет долини в Мидия Атропатена, ако партите му помогнат срещу Рим. Тези източни царе си оставаха мошеници и човек не можеше да им има доверие; те следваха своите ориенталски разбирания, а ориенталските разбирания се променяха като вятъра.
Точно по това време пред въображението на Лукул започнаха да се разкриват невиждани сънища. Представяше си какво го чака в Селевкия на Тигър, в Ктезифон, във Вавилон, в Суза… Ако два римски легиона и по-малко от три хиляди галатейски конници бяха унищожили огромната арменска армия, нямаше ли да са достатъчни четири римски легиона и цялата галатейска конница, за да се завладеят земите от Месопотамия, та чак до Еритрейско море? Какво толкова щяха да му сторят партите, което не са могли да му сторят арменците? И те разчитаха на катафракти, на зороастрийски огън, но Лукул знаеше да се справи и с едното, и с другото. Това, което му трябваше, бе да привика при себе си двата киликийски легиона от Понт.
Лукул бързо взе това решение. Напролет щеше да нахлуе в Месопотамия и щеше да разгроми царя на партите. Какъв шок щеше да бъде това за конническото съсловие в Рим, за техните слуги в сената! Луций Лициний Лукул щеше да им даде да се разберат! Щеше да покаже пред целия свят на какво е способен!
Естествено Публий Клодий научи за тези планове, щом посети царския дворец и по-точно покоите, в които се беше настанил Лукул. В интерес на истината Лукул се чувстваше някак по-благоразположен към шурея си, най-вече защото Клодий не му се пречкаше и се беше отказал да мъти умовете на военните трибуни, както по време на дългия поход.