— За мен това е добре — радваше се Публий Клодий. — А Рекс ми се пада зет, не го забравяй. Аз съм като котка — винаги падам на краката си. Ако не ме искаш при себе си, Лукуле, ще замина в Тарс да се присъединя към Рекс.
— Не бързай толкова! — сряза го той. — Това, което пропуснах да ти съобщя, е, че Рекс няма да може да замине толкова скоро. Вторият консул е умрял, умрял е и заместникът му; Рекс е вързан за Рим до деня, в който се освободи от длъжност.
— Уф! — отвърна му Клодий и си тръгна.
Щом походът започна, не можеше да се среща със Силий и Корнифиций: всички щяха да забележат. Затова през първите етапи от прехода стоеше заедно с военните трибуни и дума не обелваше. Нещо му подсказваше, че рано или късно щеше да се предостави случай да действа; вътрешният му глас го уверяваше, че късметът на Лукул си е отишъл. А и Клодий не беше единственият, който го мислеше: трибуните и дори легатите започваха да мърморят, че съдбата е обърнала гръб на Лукул.
Водачите им ги бяха посъветвали да вървят нагоре по течението на Канирит — приток на Тигър, който минаваше близо до Тигранокерта и извираше от планинския масив югоизточно от езерото Тоспит. Но водачите бяха все араби от равнините; колкото и да се беше старал, Лукул не бе намерил нито един човек родом от планините югоизточно от Тоспит. Което би трябвало да му подскаже що за земя смята да прекоси, но Лукул не се досети. Беше сломен: още не можеше да преживее неподчинението на киликийските легиони. Въпреки това прояви съобразителност, пращайки неколцина конници да проверят пътя напред. Върнаха се след осем дни да му доложат, че до изворите на Канирит има съвсем малко път, а оттам се издигат стръмни планински склонове, каквито никоя армия не би могла да изкачи дори без коне.
— Срещнахме един овчар — обясняваше водачът на групата — и той ни посъветва да тръгнем към Ликос, друг по-голям приток на Тигър. Намира се по-нататък. Реката била по-дълга и минавала през същата тази планина. Овчарят мисли, че изворите са по-достъпни, а оттам ще успеем да се прехвърлим до някоя долина в близост до Тоспит. Веднъж да стигнем подобна долина, пътят щял да е по-лек.
Лукул се намръщи: това означаваше забавяне. Когато пожела лично овчарят да им стане водач, галатейците му съобщиха, че хитрецът е успял да се измъкне с овцете си и те нямало как да го настигнат.
— Много добре, ще вървим към Ликос — нареди пълководецът.
— Вече изгубихме осемнайсет дни — осмели се да му напомни Секстилий.
— Знам.
И така, след като намериха леглото на Ликос, фимбрианците и конницата започнаха да се изкачват по бреговете на реката. Долината беше стръмна, нито за миг теренът не се спускаше обратно надолу и от ден на ден войската се озоваваше на все по-голяма надморска височина. Сред фимбрианците нямаше войници, които да са служили при Помпей, когато прокарваше нов път през Западните Алпи. Ако имаше такъв, щеше да се убеди, че онова е било игра в сравнение със сегашното изпитание. Петнайсетина хиляди души се налагаше да се провират между огромни каменни късове, изхвърлени от водите, да нагазват в ледените бързеи, да търсят брод през реката, която ставаше все по-тясна, дълбока и буйна.
Най-накрая реката правеше завой и армията се озова насред просторна поляна. Не беше точно планински циркус, но поне имаше трева за конете. Когато погледнаха към планинското било, което величествено се издигаше пред тях, сърцата на войниците потръпнаха от ужас. Лукул не им позволи да останат повече от три дни на едно място: вече пътуваха повече от месец, а се намираха едва на няколко километра северно от Тигранокерта.
Когато започнаха голямото изкачване, от дясната им страна се падаше планински връх поне четири хиляди и осемстотин метра над морското равнище, а те самите се бяха покачили на три хиляди метра. Докато преодоляваха стръмните пътеки, се чудеха защо толкова им тежи багажът, защо ги боли главата, защото не им достигаше въздух. Един малък планински поток беше единственият им изход от капана, в който бяха попаднали. От двете му страни се издигаха отвесни скали, толкова гладки, че нямаше къде да се хванеш. Понякога им беше нужен цял ден да изминат един-два километра, катерейки се по скалите и вкопчили се с две ръце за канарата, да не би да полетят насред стихията на някой водопад.
Не бяха в състояние оценят красотата на земите, които прекосяваха: мислеха за собственото си оцеляване. И колкото повече вървяха нагоре по дефилето, толкова по-опасен им се струваше теренът. Потокът ставаше убийствено буен, нощите бяха мразовити, нищо че беше разгарът на лятото. Дори през деня легионите не усещаха топлината на слънцето: планинските била бяха толкова високи, че слънчев лъч не проникваше в дефилето. Никога нямаше да видят нещо по-ужасно от тази усойна долина.