Така поне си мислеха до мига, в който забелязаха кървавия сняг. Беше в горния край на дефилето, когато долината леко се разширяваше и конете намираха тук-там малко тревица. Планинските склонове не бяха така отвесни, но върховете изглеждаха сякаш също толкова високо, както и в началото на изкачването. По урвите се задържаха преспи сняг, спускащи се по сипеите надолу към долината. Сняг, който изглеждаше точно като снега на някое бойно поле: червено-кафеникав, сякаш напоен с кръвта на хиляди убити.
Клодий веднага се доближи до Корнифиций, чийто легион вървеше отпред, и попита:
— Какво означава това?
— Означава, че вървим към сигурна смърт — отговори му ветеранът.
— Виждали ли сте някога нещо подобно?
— Как може да сме виждали, след като това е предзнаменование за смъртта ни.
— Значи трябва да се върнем! — потръпна от ужас Клодий.
— Много е късно.
И така, продължиха пътя си напред. Вървяха малко по-бързо, защото реката си беше издълбала легло дълбоко в планинския склон. Но Лукул им съобщи, че са се оказали твърде на изток, затова армията, все така заслепена от гледката с кървавия сняг, трябваше да се обърне на запад и да продължи изкачването. По цялото протежение на реката не бяха срещнали жива душа. И наистина, как би могъл човек да живее из планини, където снегът е червен като кръв?
На два пъти армията се изкачваше на височина три хиляди и триста — три хиляди и петстотин метра над морското равнище. На два пъти се смъкваше по зашеметяващите склонове, макар вторият проход да беше по-гостоприемен: червеникавият сняг беше изчезнал и преспите наоколо бяха синкавобели, каквито трябваше да бъдат навсякъде. Освен това от билото на втория проход се забеляза езерото Тоспит, което ги приканваше с водите си.
Прималели от изтощение, римските войници се озоваха сякаш в Елисейските поля, нищо че се намираха все така на хиляда и петстотин метра над морето, а равнината наоколо беше гола и пуста. Никой не можеше да обработва земя, която непрекъснато беше замръзнала. Дървета също не се виждаха никъде, но поне имаше трева; дори хората да бяха все така гладни, конете пасяха на воля.
Лукул не даваше и минутка почивка. След двумесечен преход се намираха на не повече от сто километра северно от Тигранокерта, но поне най-тежкото беше зад тях; можеха да напредват по-бързо. Докато заобикаляха езерото, се натъкнаха на номадско селце. Хората бяха засели земите си с жито. Римляните прибраха цялата реколта, за да попълнят оскъдните си запаси. На няколко километра нататък се натъкнаха на още жито, прибраха и него, както и всяка овца, която видяха. Въздухът не им се струваше вече толкова разреден, защото бяха свикнали с височината.
Реката, която извираше от заснежените върхове на север от равнината, им изглеждаше достъпна, с широко русло и спокойни води; освен това бреговете й следваха точно посоката, която Лукул гонеше. Селяните по бреговете й говореха лош мидийски и обясниха чрез преводача — пленник, че оттук до долината на река Аракс, където се намираше Артаксата, имало само едно планинско било. Дали планините са трудни за пресичане, питаше Лукул. Не толкова трудни, колкото онези, от които тази необикновена армия беше слязла.
Точно когато поуспокоените фимбрианци напуснаха речната долина, за да продължат през хълмовете, ненадейно бяха нападнати от тежка конница. Легионите бяха зажаднели за сражение, затова успяха да се справят с облечените в желязо катафракти дори без помощта на галатейската конница. Следващия път дойде ред на галатейците да се разправят с второ нападение. След това всички бяха нащрек и очакваха нови изненади.
Но повече никой не ги тревожеше. След един ден поход разбраха защо. Теренът беше сравнително равен, но докъдето погледът стигаше, пред легионите се простираше ново препятствие, толкова необикновено и страховито, че фимбрианци вече се питаха кое божество са обидили, та ги е наказало толкова жестоко. Отново видяха кървави петна; този път не по снега, а по земята, по която стъпваха.
Това, което фимбрианци виждаха във всички посоки, бяха скали. Остри като бръсначи канари, три до петнайсет метра високи, които се възкачваха една друга, или пък се следваха, навързани на верига, във всички посоки, наклонени под всякакви ъгли, сякаш разхвърляни случайно от невидима ръка.