Силий и Корнифиций пожелаха да говорят с пълководеца.
— Не можем да минем през тези скали — беше категоричен Силий.
— Армията може да мине отвсякъде. Вече съм го доказал — отговори Лукул ядосан, задето протестираха.
— Няма дори пътека — възрази пак Силий.
— Тогава ние ще прокараме.
— Не и през тези скали, невъзможно е — настоя Корнифиций. — Знам, защото вече накарах момчетата да опитат. Нашите инструменти не могат дори да пробият камъка.
— Тогава ще ги изкатерим — не се отказваше Лукул.
Не желаеше да отстъпи. Наближаваше краят на третия месец; на всяка цена трябваше да достигне Артаксата. Затова малката му армия решително навлезе в полето от застинала лава. Всички трепереха от страх, защото „ония скали“ бяха покрити с червен мъх. Напредваха едва-едва из необятното каменно поле. „Ония скали“ спъваха, жулеха, режеха. А и нямаше друг път, защото наоколо се издигаха само заснежени върхове.
Някъде по пътя, след като бяха подминали езерото Тоспит, Клодий реши да върви заедно със Силий. А когато (Лукул научи от Секстилий, че Клодий е дезертирал от щаба, за да се сдружи с някакъв центурион) пълководецът му заповяда да се върне отново в челните редици, той отказа.
— Кажи на зет ми — заяви на военния трибун, който трябваше да го прибере при щаба, — че тук ми харесва. Ако иска да вървя отпред, трябва да ме окове във вериги.
Лукул реши за добре да не отговаря на предизвикателството. В интерес на истината офицерите се радваха, че вечно хленчещият Клодий се е махнал от главите им. Все още не бяха започнали да подозират, че той има пръст в бойкота на киликийските легиони и тъй като фимбрианци бяха протестирали срещу „ония скали“ единствено чрез центурионите си, никой не очакваше, че двата легиона се готвят за бунт.
Може би фимбрианците нямаше да се разбунтуват, ако не беше планината Арарат. Цели седемдесет километра армията пълзеше сред назъбените късове застинала лава, докато най-сетне стъпиха отново на трева. Истинско блаженство! За съжаление обаче пред тях от изток до запад се издигаше непристъпна планина. Планински връх, пет хиляди и петстотин метра висок, облечен с най-красивата снежна дреха на света. От източните му склонове се издига друг, по-нисък, но все така внушителен конус, фимбрианците захвърлиха щитовете и копията на земята и с ужас погледнаха на север.
Този път лично Клодий застана начело на просителите пред пълководеца.
— Категорично отказваме да продължим напред — заяви той, а Силий и Корнифиций мълчаливо кимнаха в съгласие.
Едва когато в палатката на главнокомандващия влезе и Богитар, Лукул разбра, че е победен. Богитар беше началникът на галатейската конница, човек, в чиято преданост не можеше да се съмнява.
— И ти ли си на същото мнение, Богитаре? — попита го.
— И аз, Луций Лициний. Конете не могат да изкачат подобна планина, не и след прехода през скалите. Краката им са целите в рани, подковите се трошат по-бързо, отколкото ковачите могат да ги подменят, освен това стоманата не достига. Да не говорим, че откакто сме напуснали Тигранокерта няма откъде да си набавим въглища. Бихме те последвали при Хадес, Луций Лициний, но тази планина няма да изкачим.
— Благодаря, Богитаре — рече Лукул. — Върви си. И вие, фимбрианците, можете да си вървите. Искам да поговоря с Публий Клодий.
— Това означава ли, че се връщаме назад? — попита Силий.
— Няма да се връщаме назад, Марк Силий, освен ако не искаш пак да преминем през скалите. Ще свием на запад, към долината на Арсаний, и ще потърсим жито.
Богитар вече беше излязъл; двамата центуриони го последваха и Лукул остана насаме с Клодий.
— Ти имаш ли нещо общо с това? — попита Лукул.
Той го изгледа победоносно и дори презрително. Колко изтощен изглеждаше Лукул! Доскоро не му личеше, че е на петдесет, но вече никого не можеше да излъже. А и в погледа му вече липсваше онази хладна самоувереност, която му бе помагала да преодолява препятствията. Сега обаче Клодий четеше в очите му умора.
— Имам ли нещо общо с това? — изсмя се той. — Скъпи мой Лукуле, та аз стоя в основата на всичко! Да не мислиш, че някой от тези наивници може да организира бунт? Всичко това е мое дело.