— Киликийските легиони… — изрече бавно Лукул.
— И техните действия са мое дело. — От въодушевление Клодий не можеше да стои на едно място. — След всичко това няма да ме искаш повече при себе си, затова си тръгвам. Докато се добера до Тарс, зет ми Марций Рекс вече трябва да е там.
— Никъде няма да ходиш. Ще си стоиш при любимите ти фимбрианци и ще се забавляваш с тях — усмихна се кисело Лукул. — Аз съм твой началник, освен това разполагам с проконсулски империум и изключителни пълномощия да воювам с Митридат и Тигран. Не ти давам разрешение, а без него не можеш да заминеш никъде. Ще останеш при мен, докато не започне да ми се повръща от теб.
Това не беше отговорът, който Клодий искаше или очакваше. Той стрелна Лукул с изпепеляващ поглед и излетя вън от палатката.
Още докато армията на Лукул търсеше изход на запад, я връхлетяха първите студени ветрове и снегове. Летният сезон беше отминал, нямаше време за бойни действия. Близо четири месеца му бяха нужни, за да стигне едва до подножието на Арарат — на по-малко от триста километра по права линия от Тигранокерта. Когато легионите достигнаха бреговете на Арсаний, най-големия от северните притоци на Ефрат, реколтата вече беше прибрана и малцината жители на областта я бяха скрили по скалните си жилища, издълбани из околните планински склонове. Никаква храна не беше останала за войската. Но макар да беше отстъпил пред войниците си, Лукул знаеше как да се оправя при всякакви обстоятелства. Знаеше, че не може да си позволи да презимува по тези земи, където Митридат и Тигран можеха напролет да го атакуват.
Лукул се насочи обратно към Тигранокерта, където имаше и продоволствия, и приятели, но ако фимбрианците се бяха надявали да презимуват там, скоро се оказаха излъгани. Градът тънеше в приятен покой и жителите му бяха доволни от своя управител — легата Луций Фаний — и скромния гарнизон. Лукул натовари обоза с жито и други провизии и продължи похода си на юг, за да обсади град Низиб, разположен на брега на река Мигдоний, насред суха и равна земя.
Низиб падна една мрачна и дъждовна нощ през ноември и дари своите завоеватели с голяма плячка от скъпоценности и всякакви продоволствия, фимбрианците изпаднаха във възторг и оттам нататък смятаха Клодий не само за свой любимец, но за свой талисман, който им беше осигурил една приятна почивка далеч от снеговете на север. А когато месец по-късно пред градските порти се появи Луций Фаний, за да съобщи, че Тигранокерта е отново в ръцете на Тигран, фимбрианците буквално понесоха Клодий на рамене по пазарищата на Низиб, за да му благодарят за щастливата си съдба; бяха се оказали в безопасност, далеч от арменските войски и изтощителните обсади.
През април, когато Лукул се надяваше един нов поход срещу Тигран да го възнагради за преживяния неуспех, изведнъж се разбра, че са му отнели всичко, с изключение на безсмислената му длъжност: главнокомандващ във войната срещу двамата царе. Конниците бяха използвали плебейското събрание, за да му отнемат и последните провинции, Витиния и Понт, като по този начин го лишаваха и от четирите му легиона, фимбрианците най-сетне щяха да си вървят у дома, а Маниций Ацилий Глабрион, новоназначеният управител на Витиния-Понт, щеше да наследи киликийските легиони. Главнокомандващият във войната срещу двамата царе нямаше армия, с която да продължи да воюва. Беше му останал само империумът.
Лукул реши да скрие от фимбрианци новината за тяхното освобождаване от служба. Щом не знаеха, нямаше да бързат да си ходят. Разбира се, фимбрианците бяха научили за решението на плебейското събрание; Клодий беше сложил ръка на служебната кореспонденция и беше научил съдържанието й още преди Лукул. Съвсем скоро след новините от Рим пристигна и куриер от Понт. Цар Митридат бил нахлул в изгубеното си царство. Излизаше, че Глабрион нищо няма да наследи: киликийските легиони били унищожени при Зела.
Когато пълководецът даде заповед армията да потегля за Понт, Клодий отново се яви пред Лукул.
— Армията отказва да напусне Низиб.
— Армията ще потегли към Понт, Публий Клодий, за да спаси каквото е останало от нашите сънародници.
— О-хо, с тази разлика, че това вече не е твоята армия! — заяви Клодий. — Фимбрианците са освободени от военна служба и имат право да си заминат за Рим веднага щом подпишеш заповедта за уволнение. А ти ще сториш това още тук, в Низиб. По този начин не можеш да ги измамиш с разпределението на плячката от Низиб.
В този момент Лукул разбра всичко. Той заплашително изсъска, оголи зъби като куче, готово да хапе, и се приближи към Клодий. Шуреят му веднага се скри зад масата и застана по-близо до вратата.