Интригите на Клодий скоро дадоха първите си плодове. В канавките на Антиохия и Дамаск започнаха да се появяват трупове на заклани араби, други пък плаваха със странните си, широки дрехи по водите на Ефрат. Когато арабите отидоха в Антиохия да се оплачат на Рекс, той грубо ги отпрати. Явно думите на Клодий му бяха повлияли.
— Виновен е цар Тигран — оправдаваше се Рекс. — Плодородните земи на Сирия, както и големите градове са били населявани от гърци в продължение на шестстотин години. Преди тях страната е принадлежала на финикийците. Вие сте скинити от земите на изток от Ефрат. Вашето място не е по бреговете на Нашето море. Цар Тигран беше прогонен оттук. За в бъдеще Сирия ще е подчинена на Рим.
— Ние знаем всичко това — отговори му водачът на делегацията, млад скинитски арабин, който се наричаше Абгар; Рекс така и не разбра, че Абгар не е собствено име, а наследствената титла на арабските царе. — Това, което искаме от новите господари на Сирия, е да ни позволят да запазим това, което се превърна в наша собственост. Ние не сме дошли по желание в тези земи и ние бяхме откъснати от своята родина, при това съдбата ни беше далеч по-тежка от тази на гърците.
Квинт Марций Рекс го изгледа надменно.
— Не виждам с какво е била по-тежка.
— Велики управителю, гърците просто преминаха от едни богатства към други. В Тигранокерта всеки ги зачиташе, освен това получаваха добри пари. В Низиб, в Амида, в Сингара навсякъде живееха добре. Докато ние сме дошли от земи, където животът е труден и суров, където всичко е пясък и вятър, където можехме да се топлим през студените нощи само между телата на овцете си или на огъня от овчи фъшкии. Оттогава са изминали двайсет години. Вече знаем какво е да газиш зелена трева, какво е всеки ден да ядеш пресен хляб, какво е да пиеш бистра вода, какво е да се къпеш в топла вода, какво е да спиш на легло и да говориш гръцки. Много е жестоко да ни върнете обратно в пустинята. Сирия е богата страна, спокойно може да изхрани всички. Позволи ни да останем. И нека онези гърци, които започнаха да ни преследват и убиват, знаят, че ти, велики управителю, няма да позволиш варварщини, недостойни за хора, които се зоват елини — помоли с достойнство Абгар.
— Наистина не мога да сторя нищо за вас — отвърна му Рекс. — Аз не съм издавал никаква заповед да бъдете върнати насила в пустинята. Но със сигурност ще установя мир и ред в Сирия. Предлагам ви да се срещнете с най-големите виновници за размириците сред гърците и сами да намерите решение.
Абгар и неговите придружители се вслушаха в съвета на Рекс, но самият Абгар нямаше лесно да забрави римското двуличие, римското мълчаливо съгласие с убийствата на невинни хора. Вместо да потърсят гръцките убийци, арабите най-напред се организираха в добре защитени групи, след което започнаха да търсят истинската причина за недоволството сред гърците. Защото все по-усилено се говореше, че подстрекателят към саморазправа бил не грък, а римлянин.
Най-накрая се добраха до името му: Публий Клодий. После се оказа, че въпросният младеж бил шурей на управителя, произхождал от една от най-знатните и стари римски фамилии, освен това бил братовчед на Гней Помпей Велики, унищожителя на пиратите. Ето защо не беше лесно просто да го ликвидират. В пустинята никой нямаше да разбере за подобно деяние, но не и в Антиохия, все някой щеше да се издаде и всичко щеше да бъде разкрито.
— Няма да го убиваме — рече Абгар, — но ще му дадем урок, какъвто никога няма да забрави.
След продължителни разследвания арабите научиха, че Публий Клодий представлява доста нетипичен римски аристократ. Оказа се, че живеел в най-обикновена къща в един от по-шумните квартали на Антиохия и посещавал места, каквито рядко посещават римските големци. Разбира се, това го правеше и по-уязвим. Абгар даде знак за действие.
Една нощ Публий Клодий се оказа с вързани ръце, уста и очи, след което го отведоха в някакво помещение без прозорци, без стенописи или каквито и да е характерни белези, които да я отличат от хилядите подобни къщи в Антиохия. Когато свалиха превръзката от очите му, нахлузиха на главата му чувал. Наоколо бяха все голи стени, а похитителите му навярно бяха мургави хора, ако се съдеше по ръцете им — единственото, което можа да забележи през грубия плат.
Сърцето му пърхаше като на птиче; потта се стичаше по тялото му; въздухът не му достигаше. Клодий никога не беше изпитвал такъв страх. За пръв път усети дъха на смъртта.
Някой заговори на гръцки. По акцента разбра, че човекът е арабин. Клодий реши, че е настъпил последният му час.