Рей Бредбъри
Жените
Беше като светлина, нахлула в зелено пространство.
Океанът пламна. Някакво бяло сияние плъзна като полъх от пара през утринното есенно море и се заиздига нагоре. Мехури забълбукаха от гърлото на скрито морско дефиле.
Приличаше на мълния в обърнатия зелен небосвод на морето. То бе старинно и красиво. Лениво се надигаше из дълбините. Раковина, кичур, мехур, водорасло, блещукане, шепот, хриле. Придържани от глъбините, висяха дървеса от заскрежени корали, прилични на мозъци, възлести жълти растения и подобни на коса навеи от водорасли. То набъбваше с приливите и отливите, нарастваше с вековете, натрупваше и складираше в себе си самоличности и древни пясъци, мастило от октоподи и всякакви морски неща.
И чак до ден днешен.
То имаше съзнание.
Беше светлозелено същество и дишаше в есенното море. Без очи, но виждащо, без уши, но чуващо, безтелесно, но усещащо. Родено бе от морето и бе от женски род.
В никакъв случай не приличаше на жена, нито пък на мъж. Но имаше женски маниери, копринените, изплъзващи се и неуловими жестове на жена. Движеше се с женска грация и имаше всичките пагубни неща на една суетна жена.
Тъмни течения струяха през него и край него, понесли странни спомени по пътя към водовъртежите — карнавални шапчици, маски, серпентини и конфети. Те минаваха през разцъфналата маса на тази дълга зелена коса като вятър през древно дърво. Кори от портокали, салфетки, хартии, черупки от яйца и обгорели останки от нощни огньове по брега; всякакви отпадъци от изтощените хора там горе, които се движеха крадешком по самотните пясъци на континенталните острови, хора от тухлените градове, хора, които ревяха с металните си демони по бетонните автостради, обречени.
То се надигаше, меко блещукаше и се разпенваше в хладния утринен въздух. Зелената коса се надигаше меко, блещукаше и се разпенваше в хладния утринен въздух. И легна на дрейф.
Загледа се в брега.
Човекът бе там.
Загорял от слънцето мъж със здрави крака и набито тяло.
Всеки ден той влизаше във водата да се изкъпе и да поплува. Но никога не се отдалечаваше. На брега с него имаше жена, една жена в черен бански костюм. Тя лежеше до него, говореха тихо и се смееха. Понякога си хващаха ръцете или слушаха малката звукова машина, която настройваха и от нея идваше музика.
Сиянието висеше спокойно във вълните. Беше краят на сезона. Септември. Нещата се затваряха.
Вече всеки момент той можеше да замине и никога да не се върне.
Днес той трябва да дойде във водата.
Те лежаха затоплени на пясъка. Радиото тихо свиреше и жената в черния бански костюм от време на време се размърдваше със затворени очи.
Мъжът бе облегнал глава на мускулестата си ръка и не помръдваше. Пиеше слънцето с лице, с отворена уста, с ноздри.
— Какво има? — обади се той.
— Лош сън — отвърна жената в черния бански.
— Сън посред бял ден?
— Ти никога ли не си сънувал следобед?
— Аз никога не сънувам. През целия си живот досега не съм сънувал.
Тя лежеше и гледаше пясъка.
— Боже, какъв ужасен сън беше!
— Какво сънува?
— Не мога да си спомня — отвърна тя и наистина не помнеше. Съжаляваше, че го е забравила. И сега, затворила очи, тя се опитваше да си спомни.
— Мен си сънувала — лениво каза той и се протегна.
— Не, не беше ти.
— Ами да — рече той и се усмихна. — Сигурно съм заминал се друга жена, това трябва да е било.
— Не беше.
— Така е било — настоя той. — Мен си сънувала и аз съм заминал с друга жена, а ти си ни открила и по някакъв начин в цялата суматоха мен са ме застреляли или нещо подобно.
Тя неволно премигна.
— Не говори така.
— Я да видим — продължи той. — С каква жена бях? Джентълмените предпочитат блондинки, нали?
— Моля те, не се шегувай — каза тя. — Не ми е добре.
Той отвори очи.
— Сънят ли те разстрои толкова?
Тя кимна.
— Винаги като сънувам денем нещо такова, то ме потиска по някакъв ужасен начин.
— Извинявай. — Той погали ръката й. — Да ти взема ли нещо?
— Не.
— Фунийка сладолед? Или сладоледена паста? Или една кока-кола?
— Много си внимателен, но не искам. Сега ще ми мине. Просто е от това, че последните четири дни не беше хубаво. Не е като в началото на лятото. Нещо се е случило.
— Но не между нас — каза той.
— О, не, разбира се, че не — бързо отвърна тя. — Но нямаш ли чувството, че понякога местата се променят? Дори такива неща като вълнолома са се променили, или въртележката, или всичко заедно. Дори кренвиршите тази седмица имат друг вкус.
— Как така?
— Имат вкус на старо. Трудно ми е да ти обясня, но нямам апетит и ми се иска да си отиваме в къщи.