— Ще вали — обади се тя.
— Много доволна изглеждаш — забеляза той, седнал със скръстени ръце. — Това е последният ни ден тук, а ти си щастлива, че се заоблачава.
— Метеоролозите съобщиха, че нощес и утре ще има дъжд и буря — призна тя. — Няма да е лошо тази вечер да си тръгнем.
— Ще останем, може и да се оправи. Искам все пак да поплувам още един ден — каза той. — Днес още не съм влизал във водата.
— Ами докато приказвахме и ядохме, то времето минало.
— Да — кимна той и си погледна ръцете.
Мъглата се носеше над пясъка на тесни ивици.
— А, капна ми на носа! — Тя щастливо се засмя. Очите й отново бяха блестящи и млади. Тя просто тържествуваше. — Добрият стар дъжд.
— Много весело ти стана. Странна птица си ти.
— Ела, дъжд! — говореше си тя. — Помогни ми с тези одеяла — обърна се после към него. — Трябва да бягаме.
Той бавно и разсеяно почна да сгъва одеялата.
— И без изобщо да съм влизал днес във водата! Все пак ще се гмурна поне веднъж. — Той й се усмихна. — Само за минутка!
— Недей! — Лицето й побледня. — Ще настинеш, после трябва да те гледам.
— Добре де. — Той се отвърна от морето. Заваля кротък дъжд.
Тя тръгна пред него към хотела. Тананикаше си нещо.
— Спри за малко — извика той.
Тя спря. Не се обърна. Само някъде отдалече чуваше гласа му.
— Във водата има някой — викаше той. — Дави се!
Тя не можа да помръдне. Чу краката му да изтопуркват.
— Почакай ме туй! Ей сега идвам! Там има някой! Жена май че!
— Остави, спасителите ще я измъкнат.
— Вече няма никой! Късно е, отишли са си! — Той тичаше към брега, към морето, към вълните.
— Върни се! — извика тя. — Никой няма там. Недей, о, моля те, недей!
— Не се тревожи, ей сега идвам — отвърна той. — Тя се дави, не разбираш ли?
Мъглата настъпваше, дъждът трополеше, бели бляскащи светлинки се надигаха във вълните. Той тичаше и жената в черния бански костюм се втурна след него, разпилявайки плажните принадлежности след себе си, викаше, сълзи бликнаха от очите й.
— Недей! — Тя протегна ръце.
Той скочи в нахвърлящата се тъмна вълна.
Жената в черния бански костюм зачака в дъжда.
В шест часа слънцето залезе някъде отвъд черните облаци. Дъждът меко шляпаше по водата, изгромоля далечен барабан.
В морето се носеше светлата мъглявина.
Гъвкави форми, пяна, водорасли и дълги кичури странна зелена коса се разпростряха в плитчината. А в глъбините, там в подвижните светлинни, бе мъжът.
Крехък. Пяната избълбука и се пръсна. В заскрежения коралов мозък прокънтя някаква мисъл и изчезна също така бързо, както се бе появила. Хора. Крехки. Като кукли се чупят. Нищо, нищо особено. Миг под водата и им прилошава, повече на нищо не обръщат внимание, почват да повръщат и да ритат, а после изведнъж просто се отпускат, лежат там и нищо не правят. Съвсем нищо. Странно. Толкова дни да чакаш и накрая такова разочарование.
А сега какво да го правиш? Главата му е увиснала, устата зяпнала, клепачите отпуснати, очите втренчени, кожата бледа. Събуди се, глупав човече! Събуди се!
Водата се вълнуваше около него.
Мъжът се люшкаше отпуснат, безжизнен, със зинала уста.
Сиянието, зелената коса се оттегли.
Той бе освободен. Една вълна го върна на мълчаливия бряг. Обратно на жена му, която го чакаше там в студения дъжд.
Дъждът се лееше над черните води.
Някъде далеч, откъм здрачаващия се бряг, една жена викаше под оловното небе.
— Ах! — Древните пясъци лениво се раздвижиха във водата. — Също като жена! Но сега дори тя не го иска вече!
В седем часа дъждът се усили. Вечерта беше много студена и хотелите край морето трябваше да включат отоплението си.