— Само си помисли какво изпускаш тук! Та това е изгревът на една съвсем нова Германия!
— О, Райнер… — въздъхва Аня. Не може да измисли как да го обори, защото пред очите ѝ е все баща ѝ, състарен, заспал на тясното си легло. Тя беше надникнала в стаята му, като излизаше, и остана доста изненадана, защото той изглеждаше съвсем грохнал: спеше с отворена уста, похъркваше, яката на ризата му беше разгърдена, а краката му с чорапите, изопнати върху кувертюрата на леглото. — Аз вече съм избрала своя път.
Райнер вдига вежди. Той винаги е бил скромно момче, потиснато от бедността на семейството си, от вечните болести на баща си и от грубия швабски немски на майка си. Но сега, когато вече е нацист, той сияе от тази наскоро открита увереност и е започнал да хваща окото. Момичетата го забелязват. Не че е красавец — лицето му е твърде ъгловато, твърде издължено, а и брадичката му — създава впечатление, че е някак заядлив — но затова пък е завладяващо енергичен. А освен това няма очи за никоя друга девойка — само за Аня, неговата приятелка от детството.
— Давам ти три седмици в този манастир — казва той и подритва камък по улицата. — После сама ще ме потърсиш.
Оказва се обаче, че Аня успява да издържи само две. Монахините в клоатъра са реалистки.
— През повечето време ще боледуваш — казва ѝ сестра Катрин. — Хората там не говорят немски, затова ще трябва да научиш френски. Картофи няма. Всички ще искат да ти пипат косата.
Тези сведения обаче изобщо не притесняват Аня. За нея и лишенията, и болестите не са нещо ново. Тя се интересува живо само от местните. Истинският проблем за нея всъщност е Господ.
— Господ трябва да е близо до сърцето ти, всеки час, всяка минута — казва сестра Ан Мари. — В противен случай Той ще те изостави.
Но когато Аня се опитва да държи Господ близо до сърцето си, то не се изпълва с топлота, напротив — усеща пустота. Тя всяка вечер си казва молитвите и всяка сутрин ходи в параклиса. Усеща този навик като нещо твърдо под лактите си или като студа и ръбовете на молитвения подиум под коленете си, но не може да почувства Господ. В това място тя изпитва само ужас и страх от смъртта. И това я притеснява. Тя е добросъвестно момиче. Приема сериозно предупрежденията на монахините. Е, тя е дъщеря на хер доктор Форцман все пак.
На втората събота, откакто е в манастира, Райнер я кани на мероприятието, на което момчетата от местния лагер на селскостопанската програма ще изнесат представление. Денят извън манастира е слънчев и прекрасен и въздухът сякаш пращи от енергия. Пред кметството се е събрало огромно множество, но за разлика от раздразнителните, готови за битка тълпи, които Аня помни от младежките си години, тези хора тук не са се събрали да протестират. Събрали са се да празнуват. Искат да вземат за себе си частица от този нов дух, от усещането, че всичко е възможно, че всички са заедно.
А и представлението е чудесно! Четиринайсет- и петнайсетгодишните на импровизираната сцена изглеждат щастливи, здрави и невинни в парадните си униформи — късите панталонки и тъмните черни вратовръзки, с прическите си — перчемите, пригладени на една страна. Те маршируват в удивителен синхрон и пеят вдъхновени песни и народни балади, химни за красотата на природата и радостта от излетите. Разиграват кратка сценка, която сами са написали за великия германски герой Херман, който надвил римляните. Костюмите са непретенциозни, репликите не са особено поетични, но пък изпълнението е така всеотдайно — доста са се постарали, дори са включили няколко хубави шеги. Накрая актьорите се изправят и се строяват високи и горди до отговорника си — хубавец, млад мъж, едва ли е много по-възрастен от Райнер, а той говори за гордостта, самоконтрола и дисциплината, но най-вече за духа на единение: за това как синове на работници от стоманолеярните и собственици на големи магазини, на рибари и благородници са станали единни само благодарение на тази календарна година, която са прекарали в лагера, стъпили здраво на плодородната земя. Зад тях пет момчета развяват знамена на Хитлерюгенд с тази фина единична светкавица. И това е може би най-красивото нещо, което Аня някога е виждала.
Закриват представянето с песен, посветена на Майка Германия: