— Но това е чудесно! — ще възкликне Аня. — Точно както правехме ние в нашия лагер.
— С тази разлика, че в лагера „Уайкона“ няма да ги учат да убиват евреи! — ще възкликне дъщеря ѝ. — Господи! Майко, нима сравняваш летен лагер в Нова Англия с нацистки младежки лагер!
— Но ние не ги учехме да убиват евреи — ще отрича кротко Аня. — Дори не сме говорили за евреи.
Дъщеря ѝ ще я изгледа, като че ли е полудяла, и ще ѝ напомни, сякаш е малко дете:
— Но Хитлер е. Да не би да не си чувала какви ги е говорел?
— Не — ще поклати глава Аня. — Бях прекалено заета. Или прекалено глупава.
Но истината не е точно такава. Да, постоянно беше заета, но никога не е била глупава. И наистина слушаше речите на Хитлер, макар да не си спомня какво точно е чувала. Помни как се събираха край радиото в красивата трапезария със стенописите с пасторални пейзажи. Помни момчетата по пижами, изтощени от цял ден усилни физически занимания, как са се проснали на дъсчения под, помни и мириса, който се носи от тях — на сено, прах и прясна пот. Много се вълнуваха, като слушаха Фюрера. Помни пламенните му проповеди и енергията, която струеше от тях, помни как говореше за изграждането и обединението на Райха, за несравнимите, изключителни качества на германския народ. Изобщо не помни обаче противните цитати, с които дъщеря ѝ я напада.
Вероятно защото по онова време това, което чуваха, не звучеше така радикално.
Когато слушаха радио по време на този първи лагер, през 1936 година, Аня приемаше за истина уверенията на Хитлер, че евреите са богати предприемачи, които са се възползвали от бедите на Германия и са се наместили на най-хубавите работни места. И че тези, които не са богаташи, най-вече евреите от Изток, емигрирали от Полша, Румъния и Прибалтийските републики, са използвачи и болшевики. Че те са троцкисти, че са същите онези хора, които са подпалили Райхстага и са създали Баварската съветска република. Подробностите са малко смътни и неясни, но разбира, че тези от последната група, агитаторите, са опасни. Естествено, тя приема тези приказки като доста отвлечени. Истинските евреи, които познава, са различни. Хер Голдблум например, бакалинът или сестрите Корнблут от гимназията: те не са нито богати, нито болшевики. Те са мили хора, обикновени, просто така се е случило, че принадлежат към лош етнос. Но как би могъл Хитлер да знае кои са „добрите евреи“ и кои не са? Най-лесно е да се изгонят всички, за да се предотврати инфилтрацията. А къде ще отидат — дали обратно в Полша, в Румъния, или откъдето и да са дошли? Дали в Америка? В Израел? В Мадагаскар… Това не я засяга.
А в провинцията, в околностите на лагера няма евреи. Само призракът на Ото Шмелц не си е отишъл. В съзнанието на Аня момчето се е сляло с историята, която тя разказа тогава. Превърнало се е в притеснителна смесица от истина и лъжа и тя предпочита да не мисли за нея.
Аня приема и твърденията на Хитлер, че поляците и славяните, и изобщо хората от Изток, спадат към по-нисша раса, с непропорционално представителство в кликата на криминалните елементи сред цивилизованото население. По време на обучението си тя беше се докоснала до научните сведения по въпроса: генетиката, размерът на мозъка и метричните показатели на челото, статистиката за броя представители на нисшите раси в затворите с обвинения за кражби, изнасилвания и убийства. Във вестника, във „Фьолкишер Беобахтер“, често публикуваха поразителни сведения за лошата им хигиена и мързела им. Те се хранят като зайци, а живеят на най-хубавите, най-плодородни земи, много от които, поне до последната война, са принадлежали на Германия. При тях е нужно да се въведе германски ред, трябва да се модернизират и да бъдат добре управлявани. И тъкмо Хитлер е човекът, който може да им осигури това… Като погледне човек само какви чудеса стори с престъпността в Германия! А и той не само елиминира безработицата; при неговото управление Германия се превърна в много по-безопасно, мирно и подредено място.
— Не те ли тревожеха поне малко тези расистки изказвания? Високопарните приказки за „еврейския вирус“ и „благородния германец“… И пет реда да прочетеш от речите му, няма начин да не се убедиш, че този човек е фанатичен расист — щеше да я притиска дъщеря ѝ.
— Не съм забелязвала — ще може само да отвърне тя. И това е самата истина, колкото и неадекватно да звучи. Нея никой не я е учил, че е опасно да се разграничават расите. В Германия равноправието не е с толкова дълга история. Хилядолетия преди това населението се е деляло на обеднели, лишени от стопанска инициатива селяни и богати аристократи, които управляват. Единственото учение, което я е карало да се замисли, е християнството със своята вяра в добротата и толерантността. Но и самите църкви не вдигаха много шум за жестоката реторика на Хитлер. Християнството е суеверие, казва Хитлер, палиативно средство срещу бруталната реалност.