— „Преразпределени“ ли? Откъде?
— От депортираните — отвръща сухо доброволецът.
Значи тези вещи са на евреите, изпратени на изток, останали са в домовете им. Тази мисъл я смайва. Значи някое малко момченце е трябвало да остави това прекрасно палто. Но пък това потвърждава думите на Фюрера, че евреите в Германия са натрупали прекалено големи богатства. Та кой би оставил такова палто, ако няма дори и по-хубаво, което да вземе със себе си?
Въпросът „Къде да го вземе?“ също постепенно назрява и все повече я притеснява, макар че за момента е извън най-неотложните ѝ грижи.
В началото на войната Аня смяташе, че лагерите „за преселени“ са скромни, добре организирани поселища, подобни на нейния лагер, в които се набляга най-вече на превъзпитание и се управляват с немска ефективност. Още в началото на обучението си за земеделския лагер тя беше получила лъскава брошура за някакъв лагер за евреи в Полша — чисто, подредено място с болница и разнообразни програми за професионално обучение. Думата преселване създаваше впечатлението, че опразват едно село от жителите му и ги местят в друго село, което вече е опразнено и жителите му са изместени в друго опразнено село… и така нататък, и жителите постепенно се изместват все по-далеч и по-далеч в обширния Изток, където има много място. Хората от цял континент се местят насам-натам, за да осигурят жизнено пространство за тяхното увеличаващо се население. Във всичко това е лесно да се намери логика. В крайна сметка те са осемдесет милиона, а живеят на площ от петстотин хиляди квадратни километра в Германия. Аня е запаметила фактите на Хитлер. Нужни са им повече пространство и повече ресурси.
Но вече всеки знае, че лагерите за преселени са съвсем обикновени лагери, а те не са много по-хубави от „еврейските квартали“, където са затворени малкото останали евреи в градовете. Миналия месец, когато „прочистваха“ Дортмунд, на гражданите казаха да покрият устата си с кърпи и да останат по домовете си, докато войниците изведат последните евреи до влаковете.
След много години, в един друг живот, Аня ще влезе в американски магазин за дрехи втора употреба и ще я обземе ужас.
— Имаш ли представа откъде са взети всички тези дрехи? — ще попита тя.
— От хора, които вече нямат нужда от тях — ще каже дъщеря ѝ. — Защо питаш?
Когато Райнер се връща в отпуск, той е резервиран, закоравял и някак надменен. Това, разбира се, може да се очаква. Та как можеш да се сражаваш във война и да се върнеш весел? Аня добре знае това. И все пак липсват ѝ старите му шеги, дори и онези, на които преди забелваше очи от досада. Освен това ѝ се иска Райнер да проявява топлота към синовете си. Той обаче се държи с тях резервирано, студено, а понякога дори с презрение. Един ден, когато Анселм се връща от училище разплакан, защото някакво по-голямо момче му откраднало новия молив, Райнер го удря по ухото с юмрук.
— Не се оставяй да те бият, чуваш ли? — казва грубо той. — За момчетата, които не знаят как да се бият, няма място в бъдещето.
Аня се опитва да не тъжи за стария Райнер, онзи, който знаеше как да вдъхновява и как да наставлява с добронамерени шеги, и да изкарва наяве най-доброто у младите мъже.
Те се любят, ако може да се нарече така, само няколко пъти. Райнер е станал и физически по-груб и невнимателен. На няколко пъти Аня прокървява след това. Но и това може да се очаква, нали така, той все пак е войник в отпуск? Тя потушава отвращението си. То би ѝ донесло единствено самосъжаление.
През пролетта на 1943 година Райнер се уволнява от военна служба. Ранили са го и след като е лежал три месеца в някаква датска военна болница, все още има шрапнел в коляното. Не може да изпълнява воинския си дълг. Затова получава ново назначение: комендант в някакъв лагер във Вартегау — германска територия в окупирана Полша. Този път момчетата ще са по-големи, от тринайсет до седемнайсет години. А и лагерът е част от движението „Воини земеделци“, които охраняват източните територии. От тях ще се очаква да внесат модерни земеделски похвати в изостанала Полша и да произвеждат така нужните зърнени култури, за да изхранват Райха. Те ще са тези, които трябва да застанат в авангарда на Хитлеровия план „Кръв и почва“ — за свързване на расата, превъзхождаща всички други, с почвата, превъзхождаща всички други (тази плътна, богата черна пръст, която се плъзга между пръстите като коприна) — и да са готови да я защитават в случай на нападение.