— Тези хора защо се возят във вагони за животни? — пита той.
— Сигурно няма достатъчно вагони за цивилни — отвръща Аня. И все пак гледката е разтърсваща. В Дортмунд влаковете с евреи от Франция и Холандия са с обикновени пасажерски вагони, само че претъпкани. Явно на изток не е така.
— А в тези вагони има ли тоалетни? — не спира да любопитства Анселм. — Къде ще ходят?
— Може да имат нощни гърнета — отговаря Аня. — В лагерите на изток.
— Стига вече с въпросите — излайва Райнер. Това са може би първите му думи за този ден.
— Виж! — Анселм я сръгва. Показва си главата през прозореца и вирва брадичка към първия вагон, закачен за локомотива: открит вагон без покрив. В него Аня вижда хората съвсем ясно. Изправени са, защото са прекалено много и няма място за сядане. Над страничната преграда едва се показват редица главички на нивото на хълбоците на другите: деца. Те гледат ококорени, докато техният вагон се плъзва напред. Когато двата вагона се изравняват, Аня се усеща, че се е взряла в лицето на една определена жена. Жената не е стара, не е и млада, майка е, държи бебе в ръце. За миг очите им се срещат. А погледът на жената прелива от такова отчаяние, че Аня остава без дъх.
До нея Волфганг повръща.
И в този момент Аня осъзнава, че са се запътили към някакво ужасно място.
Двайсет и девета глава
Вартегау, 1943 г.
Лагерът във Вартегау е устроен в бивша кланица. Аня постоянно търка подовете, стените и огромната кухненска маса, но въпреки това вонята на кръв не изчезва.
А и момчетата са по-груби от възпитаниците им в предишните лагери. Някои са сираци. Други са от големи индустриални градове. Тук са, за да избегнат бомбардировките, но и защото са показали, че са обещаващи — умствено и физически. Пратени са тук да работят в местните стопанства и да разпръскват добрите семена на достойния германец на изток, както и да закоравеят достатъчно, за да станат есесовци в бъдеще. Това е нововъведение. „Ако това е задачата, каква е моята роля? А какво ще стане с Анселм и Волфганг?“, пита Аня по време на една от първите си караници с Райнер.
— Та нали ми се молеше да дойдете с мен? — отвръща Райнер студено. — Изборът си беше твой.
— Но не съм знаела какво точно избирам!
— Казах ти, че ще бъде различно — е отговорът на Райнер.
И е истина, такава ослепителна истина, че Аня за малко да изгуби свяст. Толкова отчаяно искаше да се махне от дома на Гудрун и от постоянно обсипвания с бомби Дортмунд, че сигурно си е изгубила ума. Трябваше да го разпита повече. Цял живот ще се разкайва за лековерието си и за способността си да вижда нещата такива, каквито ѝ се иска да бъдат.
Връчили са на Райнер цял свитък с нови материали и той го показва на Аня едва след като са се настанили. Листовките са пълни с пламенни цитати на Хитлер и на симпатичния предводител на Младежта на Райха, Балдур фон Ширах.
Онези, които искат да живеят, нека се бият; а другите, които не искат да се бият в този свят на вечна борба, те не заслужават да живеят.
Само онзи, който притежава младостта, може да притежава бъдещето.
Искам дръзки, властни, безстрашни и кръвожадни младежи… в очите им отново трябва да затрепка пламъчето на онзи хищен звяр — свободен и величествен.
Край с онази добронамерена реторика за единението, край и с радостта от пълноценния скромен живот.
— „Кръвожадни“ ли? Нима тези момчета наистина трябва да бъдат кръвожадни?
Райнер свива рамене, без да я удостои със сериозен отговор. Този нов Райнер е суров и затворен, рядко говори — не е съюзник, а по-скоро съквартирант, на когото не може да се разчита. Вечер пие водка и става раздразнителен, не говори с момчетата, а по-скоро изръмжава по някоя саркастична забележка. Аня започва малко да се страхува от него.
Доколкото може да прецени, по-големите момчета вече и бездруго са станали доста жестоки и властни. Те не за пръв път са в лагер. Много от тях години наред са живели в домове за деца, където са ги пращали, за да ги спасят от бомбардировките в градовете. В свободното си време, което никак не е малко, си измислят груби игри: ту хвърляне на топка, при което бият победения с тояги по гърба, ту надбягване, при което пък победителят тъпче телата на другите момчета с подкованите си с габъри работни обувки. Всичко за тях е състезание за сила и власт — бият се до насиняване за това кой да спи на горното легло, кой първи да се изкъпе с леденостудената вода, кой да чисти тоалетните. Винаги едни и същи момчета печелят. Когато Аня се опитва да ги спре, Райнер се намесва: „Защо? Трябва да се научат на твърдост“.