— Ами жените и децата на партизаните? — пита тя Гералд, макар че дълбоко в сърцето си вече знае.
Той я поглежда в очите, като че ли преценява колко може да понесе.
— Елиминирани са.
Аня не се съмнява, че той казва истината. Тя усеща как дори и въздухът тук пращи от жестокост.
Тази жестокост я кара да се плаши от местните, които са останали да живеят в близкия град, както и от всички членове на Вермахта и на СС, които минават оттук. Нощем сънува мъртвите местни жители, от чийто живот са останали само неугледните домове и оскъдната покъщнина: кофата, закачена на една от гредите на портата, самотният слънчоглед, израснал в малка градинка, въжето за простиране, опънато между дървото и перваза на прозореца.
Година след като семейство Брант вече са се заселили в лагера, им докарват сираците. По-точно сирачета, бебета: няколко на около две-три годинки и едно новородено. Докарват ги в каросерията на някакъв транспортен камион на СС; наглежда ги само някакъв офицер, който явно смята, че е много забавно да им дава да пийват уиски от манерката му. Горкичките, ужасно се изненадват и го изплюват. Едно от тях не може да ходи — голямо, хубаво момченце е, но се тътри насам-натам по дупе и попива всичко край себе си с големите си несмутими очи. Ще останат само една нощ. Лагерът, както се оказва, се ползва като място за зловещо рандеву. Тук ще дойдат и представителки на „Сестрите в кафяво“, женското подразделение на СС — те ще вземат дечицата.
Аня се слисва.
— Къде ще ги заведат? В сиропиталища ли? Или в приемни семейства?
Есесовецът свива рамене:
— Сестрите ще решат.
— Какво ще решат?
— Къде да ги заведат.
— Аня, престани с въпросите — излайва Райнер.
Аня зачаква, но от утробата ѝ плъзва студенина. Надява се тези Сестри — като жени — да са по-милозливи. Но много не ѝ се вярва. Онези момичета от БДМ, които е срещала на изток, са доста груби и коравосърдечни; кой знае колко са самотни, щом са дошли тук да учат непокорните местни да готвят „както трябва“, да перат „както трябва“ и бог знае какво още. А и са доста подозрителни към нея: все пак тя е съпруга на управителя на лагера, което тук, на изток, е нечувано. Но Сестрите са по-висшите в йерархията от БДМ.
И Аня всеотдайно се заема с грижите за гладните, премръзнали и мокри дечица. Момчетата от лагера ги няма — помагат на някакъв местен воин земеделец да си коли прасетата. Анселм и Волфганг ѝ асистират: разкъсват стар чаршаф на пелени, бъркат рядката каша, хранят ги, правят им смешки, играят си с тях. Аня се грижи за по-опаките — люлее ги да ги приспи и им тананика детски песнички, както правеше някога със своите синове. Есесовците пият водка и я наблюдават. В един момент единият застава над едно от децата, което лежи на одеяло, и го сритва с ботуша си.
— За бога! — възкликва Аня и грабва детето, а мъжът се смее.
Любимецът ѝ е пухкавото момченце, което изглежда на почти две години, но не може да ходи. Когато го вземе на ръце, то от време на време се пресяга с малката си ръчичка и гали ухото ѝ. И щом Аня се обърне към него и му се усмихне, то се изненадва, като че е очаквало ухото да е на някой друг.
Оказва се, че пристигат само две жени от „Сестрите в кафяво“: кръглолико младо момиче, едва ли е на повече от осемнайсет години — то през повечето време мълчи — и началничката ѝ, която се представя като сестра Маргарете. Маргарете е ниска жена, държи се троснато, не е омъжена и няма деца, но за начина за справяне с бебетата тя разполага с подробни и акуратни инструкции. А те общо взето се изчерпват с: „грубо“. Нищо не казва за сладката трапчинка на брадичката на това детенце, нито за онова, как смешно се хваща за главата. Явно за нея те са просто товар, който трябва да пренесе. Студенината в утробата на Аня прераства в паника.
Маргарете преглежда бебетата и си води записки. Измерва ръста и теглото им, височината на челото, обиколката на черепа. При това не позволява на Аня да ѝ помага, а предпочита да повика есесовците, а те са сякаш също толкова изумени, колкото ѝ Аня.
— Къде ще ги водите? — пита Аня.
— На различни места — отвръща Маргарете.
— При приемни семейства ли?