— Само ако са подходящи.
— А ако не са? — пита уж небрежно Аня. Усеща, че Райнер я гледа строго, опитва се да я накара да млъкне.
— Това е поверителна информация — срязва я сестра Маргарете.
— Може да останат при нас — бърза да предложи Аня. — Ние с момчетата бихме могли да се грижим за тях, докато свърши войната.
Сестра Маргарете я приковава с убийствен поглед.
— Това е невъзможно. А и такива предложения са неподходящи за човек на вашата длъжност.
Аня забива поглед в земята и прехапва устната си. Дано всички са подходящи — моли се тя наум. — Моля те, Господи, нека всички отидат при добри хора. Аня се притеснява за красивото дребничко, тъмнокосо момиченце, с големите кафяви очи, което обаче не изглежда точно като германче. Сестра Маргарете особено щателно замерва нейните показатели.
Аня взема на ръце пълничкото момченце и го стиска в прегръдките си. То веднага посяга да хване ухото ѝ.
Сестра Маргарете приключва с измерванията и съобщава, че тя и асистентката ѝ няма да нощуват в лагера. Предпочитат да стигнат в Позен, преди да се е стъмнило.
— Значи какво, всички ли ще ги вземете? — успява да попита Аня, въпреки буцата в гърлото ѝ.
— Тези четирите — жената посочва четири от децата, като че са късове месо. Тя и асистентката ѝ вече са отнесли първото в колата, където на задната седалка са наредени метални мивки, застлани с одеяла, за да се ползват като кошчета. Детето, което Аня е гушнала, започва да пищи. — Фелдфебел Майстер и младши фелдфебел Хаберман ще вземат другите.
„Другите“ са пухкавото момченце, което Аня държи на ръце, и дребното тъмнокосо момиченце.
— Къде? — успява да надвика детския плач Аня. Гласът ѝ е силен и вече почти истеричен: — Къде ще ги водите?
— Аня… — Райнер я хваща за ръката, но не я стиска.
Момченцето в ръцете ѝ започва да реве.
По-младият есесовец свива рамене:
— В Хелмно, освен ако преди това не кривнем към гората да ги разстреляме.
— Не! — Аня вече се дави. — Не можете.
— Не плаши жената — скарва се по-възрастният есесовец. После се обръща към Аня: — Ще ги заведем в един лагер.
Възрастният посяга да вземе детето от ръцете на Аня. То се вкопчва в нея и писва още по-силно. Есесовецът обаче изобщо не е впечатлен: стисва детето и го отделя от Аня. Райнер стои от другата ѝ страна и я държи здраво.
През годините след това Аня ще си спомня тази сцена като Края на Аня Брант. Не момента, когато взе синовете си, прокраднаха се навън още преди изгрев и тръгнаха да бягат на запад. Нито онзи ден, когато в сринатото бомбоубежище в подземията на Дрезденската железопътна гара открадна документите от дрехата на мъртвата си приятелка.
Години наред тя ще се връща към този спомен, ще го претърсва от край до край, ще се рови из подробностите — личицата на бебетата, собствените ѝ сълзи, които се лееха като порой, крясъците, викът на Райнер, който я накара да млъкне — и търсеше някакво късче спомен, че нещо е направила. Опитваше се да добави към спомена — как е гонила есесовеца, как е изтръгнала бебето от ръцете му, или поне как се е опитала. Няма значение, че резултатът щеше да е същият. Поне за самата нея щеше да е различно.
Но това късче го няма.
Тя просто стоеше, гледаше и плачеше. Остави ги да тръгнат.
Малко след посещението на „Сестрите в кафяво“ Райнер получава заповед да прати две от своите момчета за наряд в един от близките лагери. Щели да затварят лагера и да местят затворниците на запад, във вътрешността на Райха. Момчетата трябва да помагат при транспортирането. Райнер избира Хайнер, насилника, и Гералд Айзенблат.
Но на сутринта на заминаването им Райнер изобщо не излиза от стаята си.
— Ще се наложи ти да ги заведеш — казва той, когато Аня почуква на вратата му. Лежи на леглото, заметнал едната си ръка връз лицето, и още е по пижама.
Аня го гледа ужасена.
— Няма.
Райнер се обръща към стената.
И така, Аня, която е човек на дълга и роб на собствения си страх от наказания, ги води сама. Артур Грайзер, главният комендант в област Вартегау, се слави с грубостта си към непокорните, а тя има свои деца, за които да мисли.
Аня целува синовете си и им заръчва да не излизат от стаята си, да се правят, че са болни.
На зазоряване Аня и двете момчета се отправят на път. Немощна светлина, сивкава заради мразовитата утринна мъгла, осветява пътя. Сутрин тук винаги има мъгла — мръснобял облак пара, която се е вдигнала от тора в полето и се носи из въздуха. За Хайнер това пътешествие е възможност да тормози, без някой да може да го спре, и той веднага се възползва: замерва тесния гръб на Гералд с камъчета.