— Престани! — нарежда Аня. — Престани веднага!
Но Хайнер се изсмива.
— Или какво? Ще ме върнеш обратно ли?
— Ще кажа на който и да е там да не те изпуска от очи.
— И какво ще му обясниш? Че най-добрият и най-умният не ти се подчинява ли?
Хайнер надава радостен вой, доволен от умния си отговор, и започва да хвърля още по-едри камъни по гърба на по-малкото момче. Гералд изскимтява и се обръща да удари Хайнер с камъка, който е успял да скрие в дланта си. Миг след това двамата са един връз друг на земята в ожесточена схватка.
— Спри! Престани! — крещи Аня и шляпа с всичка сила по гърба на Хайнер.
Намират се на дълга отсечка от пътя през ничии земи и гласът ѝ прозвучава като писукане на птичка, на която дори не ѝ е там мястото. Не може да направи нищо, освен да стои и да ги гледа. Безсилна е да помогне на Гералд. Но що за машинация беше превърнала пламенната ѝ готовност да служи на родината, да оформя характерите на младите германци и да гради общност в това тук?
— Би трябвало да се засрамиш! — Аня говори колкото на Хайнер, толкова и на себе си.
Изправят се, Гералд кърви. Устната му е сцепена, а окото — насинено. Аня изважда от джоба си кърпичка, плюе на нея и почиства раните му.
Продължават пътя си в милостиво мълчание, прекъсвано от време на време само от фалшивото свирукане на Хайнер. От Гералд се чува тихо, задавено дишане. Лицето му е подуто и вече е сивкаволилаво. Аня се опитва да не мисли за майка му. Но ще трябва да обяснява състоянието му на властите.
Гарата в Кутно е пълна с хора. След битката при Сталинград руснаците започнаха да напредват. „Който копае гроб другиму, сам пада в него.“ И независимо какво ги баламосват и Хитлер, и Гьобелс, и „Дер Щюрмер“ — всички на изток вече знаят това. Ето ги и първите вълни от доказателствата: сбръчкани бабички, изнурени и мърляви млади жени и бебета, окаяни старци с източени от отчаяние лица бягат от настъпващите руски войски. Само Аня и двете момчета чакат от тази страна на релсите. Лагерът, към който са тръгнали, е още по̀ на изток. Хитлер е заповядал на германците в тези територии да не се евакуират, но Химлер междувременно тайно придвижва пленниците към вътрешността на Райха.
— Нима ще водим затворници с влак на запад? — пита Гералд.
Аня няма никаква представа. Честно казано, не се е замисляла много за подробностите за задачата им. Много добре е усвоила умението да не мисли за нищо, което не засяга синовете ѝ.
Пристигат късно следобед. Над тях се шири необятно сиво небе. Гарата няма име, а и наоколо не се вижда нито град, нито село, само ограден парцел, а в него — дълги ниски бараки до някаква огромна кариера. Аня се обърква. Смятала е, че лагерът осигурява работна ръка за земеделските стопанства в околността. Но това не прилича на стопанство.
Гледката явно е стъписала дори и Хайнер. Продължават покрай оградата към нещо, което изглежда като главен вход с по една съвсем простичка будка; от будките изскачат въоръжени есесовци.
— Стой! — виква единият.
Аня и момчетата замръзват на място.
Настъпва зловеща тишина, а бръмченето и бумтенето на някакви тежки машинарии я правят още по-осезаема. Мъжете все повече и повече се приближават. Аня изведнъж осъзнава, че се очаква тя да говори.
— Идваме от „Лагер 428“ във Вартегау. Водя двама от възпитаниците.
По-възрастният мъж протяга ръка за документите им. По-младият се ухилва и вирва брадичка към отеклото лице на Гералд.
Този с документите вдига очи към Хайнер, после към Гералд, задържа поглед върху насиненото око. Кимва. Явно са дошли на правилното място.
Той прави знак на момчетата да тръгнат. Докато двамата вървят към входа, те виждат какво се случва край тях: затворниците сортират камъни на купчини и ги товарят на вагони за циментовите заводи. Една групичка тегли количка, която изглежда невъзможно тежка. Аня също наблюдава и поне едно нещо се изяснява: затворниците са жени, всичките.
Аня се заковава на място и ги гледа втренчено.
— Не спирай! — излайва есесовецът и Аня машинално се подчинява. Но не сваля поглед от жените. И в този момент пред очите ѝ една от затворничките се свлича на колене, създава лек смут в колоната… другите продължават да дърпат, въпреки че падналата жена е все още вързана за въжето, с което теглят количката. Тялото ѝ се влачи напред и не може съвсем да падне. Никой не спира и макар само за няколко секунди, кошмарни и дълги, другите я тътрят и всеки миг може да я стъпчат. След това пазачът, който върви до тях, се впуска към нея, прерязва въжето, с което падналата е вързана за впряга, и тя се свлича на земята. Затворничката зад нея успява да изрита тялото ѝ встрани, за да не го смачка колелото.