От семейство Грубер бяха останали само Гертруд и Лоте. Фрау Грубер беше умряла още преди войната да се разрази с пълна сила, а братята на Бената лежаха до нея в градското гробище: Георг, най-малкият, бил прострелян бог знае къде в Русия, а Ханс умрял от някаква инфекция, застигнала го някъде из военните болници. Софи, втората от дъщерите Грубер, се омъжила за американски войник и заминала да живее на място, наречено Канзас. За Бената тази новина беше колкото чудесна, толкова и оскърбителна. Как може тъкмо невзрачната тиха Софи, която винаги е била доволна от живота във Фрюлингхаузен, да е единствената, която е успяла да избяга?
Лоте и Гертруд живееха една до друга: бяха се нанесли в две от къщите в новия квартал — редичка еднакви ниски постройки с щукатура. И двете имаха еднакви дантелени перденца на прозорците, еднакви малки градинки, практично засети с най-необходимите зеленчуци: зеле, картофи, моркови и магданоз. На Бената направо ѝ се доплака.
— Омръзна ти да живееш в замък, а? — попита с ехидна усмивка Лоте още като видя Бената да слиза от влака.
Гертруд беше по-мила:
— Майка щеше да се радва, че се връщаш.
Но за съжаление, Бената трябваше да остане при Лоте, защото нейните деца вече се бяха изнесли от семейния дом. Дъщеря ѝ се беше омъжила за местния касапин, а синът ѝ учеше в Брауншвайг, щял да става чиновник на държавна служба. Семейство Грубер (по-точно вече Фрайхолц, благодарение на неприятния съпруг на Лоте, Гепхарт) се издигаха в живота. В това Бената откри хубава шега. Но нямаше с кого да я сподели.
В началото на декември станаха три месеца, откакто Бената се беше върнала. Лоте, която винаги е била заядлива, сега вече я обсипваше с язвителни забележки. Дали защото Бената се задържа прекалено дълго, или защото Гепхарт все отсъстваше, нямаше как да се разбере. Гепхарт беше заминал на юг при болната си майка малко след като Бената пристигна, и през последните две седмици Лоте с нетърпение го чакаше да се върне. Възможно е забавянето му да е събудило спомените ѝ за онзи дълъг период, когато тя е отглеждала сама децата, а той е правел един господ знае какво в някакъв трудов лагер в Сибир. Или може би я изнервяше това, че все трябваше да приготвя топла храна, защото всеки момент може да се върне. Когато беше в къщата, Бената се промъкваше с тихи стъпки от стая в стая, като че се опитваше да не разбуди спящо бебе. Но въпреки това успяваше да раздразни Лоте.
— Бената — каза Лоте в мига, в който Бената прекрачи прага на дома ѝ в един следобед, — мислила ли си да кандидатстваш за работа във „Везерман“?
Бената още дори не беше размотала шала си.
Бяха открили „Везерман“ наскоро — дълга тясна бакалия без прозорци, задушна от тежката миризма на цигари, с дълги щандове, отрупани с консерви и пакетирани храни. Тези неща не се търсеха много във Фрюлингхаузен — повечето хора все още си произвеждаха сами храната, сами консервираха плодовете, а месо купуваха от касапина. Бената беше стъпила вътре един-единствен път.
— Лоте, остави горката Бената да си поеме дъх — сгълча я Гертруд, която беше седнала на кухненската маса и чупеше орехи за коледните курабии.
— Е, досега какво е правела? Нали се разхождаше на чист въздух.
— Няма нищо — каза Бената, докато изхлузваше палтото си. Беше се научила вече да мирува, когато види, че Лоте е на нокти. — Търсят ли си работници?
— Така ми се струва. Чух Труде да се оплаква, че смените ѝ били безкрайни, от зори до мрак, и нямало кой да я замества, били само двамата с Хорст. Явно вече изобщо не го вижда у дома, макар че не съм сигурна дали това е за оплакване. — Лоте мигновено се преобрази: изимитира мъж със схванат гръб и измъчено лице. Навремето Лоте беше шутът в класа си, умееше да прави смешки, а и беше особена: едра, шумна, грубовата, всички мъничко се страхуваха от нея. И като възрастна си беше запазила някои от тези качества.
— Ех, Лоте! — скара ѝ се пак Гертруд. — Хорст е добър човек.