— Нима съм твърдяла, че не е добър? — Лоте счупи един орех с особена ожесточеност.
Те двете с Гертруд си имаха свой начин да се разбират помежду си — бяха благи една с друга, а и се бяха сближили, след като толкова години бяха живели в съседни къщи и споделяха и доброто, и лошото, и съкровеното, и ежедневното. Бената съществуваше извън пределите на общия им свят, беше обект на разговорите им, не участник в тях.
— Е, мил човек е. — Сега Гертруд говореше на Бената. — Не можеш да отречеш.
Явно вече бяха обсъждали работното място. Бената беше техен общ проблем и заедно трябваше да го решат.
— Ще отида утре.
Вече се беше опитала да си намери работа. Първо пробва в местната детска градина, но нямала опит. После отиде при фрау Курцдорф, шивачката, но не знаеше как се работи с шевна машина. Беше се пробвала и в големия универсален магазин в Бремел, до който се стига с автобуса и дълго се пътува, но там пък ѝ казаха, че е твърде стара. „Твърде стара!“ Та дебелият холандец, който провеждаше събеседването, я беше изгледал доста лъстиво от глава до пети точно когато изричаше тези думи. Дълго отекваше този аргумент в съзнанието ѝ и ту я вбесяваше, ту я отчайваше.
Но нима имаше друг избор? Трябваше да продължава да търси. На Лоте ѝ трябваха пари за въглища и провизии. Гепхарт или не можеше, или просто отказваше да работи — не беше ясно кое от двете, но във всеки случай не носеше никакви пари у дома; а под сърдитата гримаса Лоте беше съсипана от умора. По цял ден работеше в администрацията на консервната фабрика. Бената не можеше да я вини, че иска подкрепа, а и нямаше намерение да ѝ бъде в тежест.
Бената стоеше в студеното тясно антре с познатата лампа на масичката — същата лампа, която фрау Грубер държеше на почетно място в своето мръсно антре — и ясно съзнаваше какво трябва да направи: да седне до Гертруд, да помогне с чистенето на орехите, да захване разговор — да попита, да речем, дали има новини от Гепхарт, или какво са подготвили от църквата за първата неделя от Адвента, или дали децата на Гертруд вече са оздравели. Но не можеше. Вместо това каза:
— Боли ме главата, ще отида да полегна за малко.
— Ама, разбира се — избоботи Лоте и вдигна вежди към Гертруд. — Такава си е нашата Бената.
Горе Бената потъна в тясното си легло и се загледа в снимката на Мартин, окачена на стената. На тази снимка той беше на около девет години. Беше разперил ръце, а вятърът рошеше косата му. Бяха го снимали в полята под замъка Лингенфелс. Тревата му стигаше до коленете, а във въздуха — Бената и сега сякаш долавяше — се носеше песен на чучулиги и лястовички и скърцане на щурци по книжните струни на цигулките им. Беше прекрасен топъл следобед; бяха си организирали пикник в полето с Мариане и Аня, и с децата; беше някъде към края на престоя им в замъка. Отначало, разбира се, имаше сериозен отпор срещу идеята на Мариане за пикника. Елизабет заяви, че предпочитала да си седи в стаята и да чете, Фриц се оплака, че го боли зъб, а и самата Бената предпочиташе да се разходи до Тьолинген да си купи нова шапка. Но волята на Мариане надделя: „Денят е идеален за пикник“, настояваше тя. А и искаше да прави снимки с новия си фотоапарат. Снимки от пикника! И Аня, и Бената се ужасяваха от идеята! За тях фотоапаратът беше прецизна скъпа машина и се ползваше само за официални портрети или при разни важни случаи, а не като играчка, която да мъкнеш със себе си и да снимаш как беснеят запотени, разпасани деца. Но Мариане се оказа права, напълно права да държи на своето. Денят беше чудесен, един от най-щастливите дни в живота на Бената. А и на снимката с тичащия Мартин Мариане беше уловила рядък миг на неподправена върховна радост. Ето това беше най-голямата гордост на Бената: беше отгледала дете, способно да изпитва такива чувства. Незнайно как, въпреки всичко, той можеше да изживее нещо толкова хубаво.
Защо реши да се върнеш във Фрюлингхаузен?, беше я питал синът ѝ още в първото си писмо, а Бената написа най-добрия отговор, който успя да измисли: нямало причина да злоупотребява повече с гостоприемството на Мариане. А и трябвало да е край сестрите си, Лоте се нуждаела от помощта ѝ за къщната работа… Знаеше, че тези основания са като съшити с бели конци, но Мартин явно ги беше приел, защото повече не попита.
В последното си писмо ѝ беше писал за една покана.
Един богат негов съученик, от някакъв древен род, го поканил да прекара зимната ваканция с него и семейството му на ски в Швейцария. Не искал да приема. Не искам да те оставям сама на Коледа, майко — пишеше Мартин. — Може да дойда при теб във Фрюлингхаузен. Дали ще има място при Лоте? Тази идея много я потисна. Цялата изтръпваше, като си го представяше сред Гертруд, Лоте и семействата им. Щеше да му се наложи да седи до Гепхарт на мръсната пейка в църквата, която тя мразеше още от дете. Трябваше да седне да се храни с хора, които поглъщаха храната си в мълчание и бършеха уста с опакото на ръцете си. Не го беше гледала, за да се превърне в това.