Не — настоя тя. — Приеми поканата. Можеш да дойдеш идната година. За теб ще е добре да се научиш да караш ски. И така, Мартин щеше да празнува Коледа по склоновете на Сен Мориц с някакво щастливо семейство на херцози и херцогини. Така беше по-добре, но все пак сърцето ѝ се свиваше. А тя щеше да се примири, че ще вижда само снимката му, ще чете писмата му и ще знае, че е щастлив.
На следващия ден Бената събра кураж да отиде на събеседване във „Везерман“. Лоте — какво да я правиш — беше наминала рано сутринта да положи основите. Кой знае какви притеснителни неща им е наприказвала. Във всеки случай, както докладва, собствениците щели да се радват да се срещнат с Бената. Всъщност Труде Везерман помнела Бената от времето, когато били в отряда на БДМ.
Това доста учуди Бената. Тя не помнеше никаква Труде Везерман. Лоте се взираше в нея нетърпелива. Шулц, Труде Шулц. Омъжила се за Везерман.
И от спомените на Бената изплува едно лице: бледо, с големи очи, пъпчива кожа и тъмна коса, опъната назад в стегнати плитки. Ама, разбира се! Бената леко се оживи от блед лъч надежда. Имаха общи преживявания в миналото, за които можеха да си говорят… е, не са били приятелки, но все пак нещо ги е свързвало: онези безкрайни часове с фройлайн Бребел, когато пееха нацистки (уж фолклорни) песни, или онези мъчителни походи в неделите. А и цялото това абсурдно обучение за прилежни домакини: как се бие масло и как се прави втасало тесто, и изобщо всякакви други умения, които по време на войната се бяха оказали напълно безполезни. Все пак имаше надежда да намерят нещо, за което да се посмеят.
Но когато пристигна, Бената не разпозна жената, която я посрещна. С възрастта Труде беше напълняла. А пъпките ѝ бяха отстъпили територията на белези от сипаница. Косата ѝ беше преждевременно побеляла. Бената изведнъж си спомни, че вече няколко пъти беше виждала тази жена из града, но не беше я разпознала и не беше се сетила за връзката между тях.
— Труде! — каза нежно тя с най-топлата си усмивка.
Но Труде само кимна рязко — отказваше да влезе във фамилиарния тон на Бената.
Дали не си е помислила, когато са се срещали, че Бената се държи високомерно? Бената реши да се държи особено мило, да я обсипва с комплименти, а към себе си да е критична.
— Странно, толкова години минаха от онези времена с фройлайн Бребел, а ти не си мръднала.
— О, аз със сигурност доста съм мръднала — изсумтя Труде и поклати глава. — Насам, Хорст е в салона.
Бената тръгна след нея.
Дали като девойки не са били в лоши отношения? Бената нищо не можеше да си спомни. Но тогава често се случваше някое момиче да харесва някого, който харесва Бената, и от това се натрупваха лоши чувства… Дали Труде не си е падала по Пол Хенике? Или по Аксел Питман? В съзнанието на Бената онези години бяха пълна каша, при това безсмислена. Бената вървеше по коридора след жената със схванатия кръст и упрекваше девойката, която е била някога. Какво ли ѝ е направила тогава? И защо ли никак не я е било грижа?
Влязоха в салона и Хорст се изправи иззад бюро, отрупано с нахвърлени книжа. Беше кльощав мъж с олисяваща коса и свити рамене, и много уморен вид. Съвсем като образа, който Лоте имитираше.
Бената протегна ръка.
— Радвам се да се запознаем — поде тя. — За Фрюлингхаузен е истински късмет, че сте отворили магазин тук.
Труде махна нетърпеливо с ръка, като че искаше да разпъди думите на Бената.
— Хайде, хайде, седни.
Това жегна Бената и тя покорно седна. Хорст също. Ясно кой командва. Хорст се усмихна извинително.
— Така. Фрау Грубер… пардон… фрау Фледерман си търси работа като продавачка — обясни с безизразен глас Труде. — В кои дни в графика имаме нужда от помощ?
— Да видим… — Хорст зашумоля сред листите на бюрото си. — Можем да измислим нещо според дните, в които фрау Фледерман е свободна…
— Стига, Хорст! — прекъсна го Труде. — Графикът е пред теб, просто кажи кога?
— Аз мога да се съобразя с графика — предложи Бената. — Сигурна съм, че не е…
— Работила ли си с касов апарат? — прекъсна я Труде.
— Не, с касов апарат не съм работила, но мога да се науча…