— Дори не знаеш как се работи с него, така ли? — сопна се Труде, като че ли ѝ се струваше нелепо човек да не е работил с касов апарат.
— Не… — поклати глава Бената.
Иззад бюрото Хорст се прокашля.
Труде грубо излая нещо като смях:
— Е, какво? Да не си се надявала да те назначим по милост?
Бената погледна към нея. Лицето на Труде беше като въплъщение на самия Фрюлингхаузен: с всичката злоба и дребнавост, които Бената винаги е презирала… само дето сега вече бяха не латентна апатична сила, а съвсем целенасочена, уродлива мощ, рафинирана до съвършенство злъч, за която единствено Бената беше уязвима.
— Не — отвърна Бената с всичкото достойнство, което успя да изстиска от себе си, и взе чантата и шапката си. — Зная, че нямаш и капка.
Бената ходеше из града като сляпа. Чувстваше се така смазана от унижението, че когато се прибра, не обърна внимание на издайническите дири от завръщането на Гепхарт: нито шапката и ботушите във вестибюла, нито мръсната чиния и салфетката на масата. Бената заизкачва стълбите към стаята си, без дори да съблече палтото.
Но в малката ѝ таванска стаичка я чакаше изненада: пътнически сандък, който не беше виждала, стар куфар и познатата ѝ платнена пътна чанта.
Тази гледка така разтърси Бената, че досегашното ѝ нещастие се разсея. Нейните вещи. Беше помолила Мариане да ги събере и да ги прати по Гепхарт. Той щеше да мине да ги вземе, майка му живееше близо до Тьолинген. Мариане не искаше. Защо Бената не дойде да си ги вземе, тъкмо да могат да се видят? Но Бената не отстъпи. А Гепхарт, който иначе беше непоносимо сприхав, този път с неочаквана готовност се съгласи да играе ролята на носача. Сигурно му е било любопитно да види къде е живяла Бената или е искал да се срещне с прословутата „Графиня Мариане“ (в представите на Бената тази среща беше колкото комична, толкова и ужасяваща).
Във всеки случай явно се е върнал. А с него и предишният ѝ живот.
Бената стоеше насред стаята, наострила уши, но къщата беше притихнала. Вещите ѝ, струпани тук на малкото килимче, изглеждаха напълно неадекватни. Кутийката за бижута от фин порцелан, която Мариане ѝ беше подарила, красивите шалове, обувките на високи токове, които миналата година си беше купила от Мюнхен, любимите ѝ рокли. Дори мисълта за тези съкровища тук, в тази къща във Фрюлингхаузен, я потискаше. Че за кого да е красива сега? Дори и да имаше такъв, тя би го отхвърлила. Тъгуваше по Франц и празнотата без него ѝ причиняваше реална, физическа болка. Той я познаваше, познаваше я истински — и с най-добрата, и с най-лошата ѝ същност. Той беше тесният мост между тях.
В коридора пред стаята ѝ се чуха стъпки.
— За малко да си счупя гърба, като ги мъкнех до горе — изръмжа Гепхарт от вратата.
Беше свадлив и противен, макар някога да беше хубавец по стандартите във Фрюлингхаузен. Но с годините беше затлъстял и закърнял. Коремът му беше станал като на бременна жена, а гузният му поглед все шареше неспокойно — Бената чак изтръпваше: един господ знае какви ги е вършил, когато е служил в СС?
— Съжалявам. И благодаря. — Бената сведе поглед; беше ѝ обидно, че е толкова зависима. Права беше Труде Везерман: Бената наистина се нуждаеше от милостиня.
Гепхарт все още стоеше като закован на прага.
Бената вдигна очи и видя, че Гепхарт я измерва с презрителния си поглед, опрял е едната си ръка на касата, така че да препречи изхода. Сърцето ѝ заби лудо.
— Къде е Лоте? — побърза да попита Бената.
Ехиден смях изгъргори от гърлото му:
— „Къде е Лоте?…“ — повтори въпроса ѝ той, без да сваля очи от нея.
Кръвта на Бената се смрази: познаваше този поглед, точно тази смесица от злоба и похот.
Бената се изправи.
— Хайде стига. Не се дръж като дете.
— Като дете ли? — повтори пак той и пристъпи към нея, дъхът му вече беше учестен.
И тъкмо в този момент, съвсем навреме, входната врата долу хлопна.
— Лоте? — извика Бената с уж жизнерадостен тон. — Ти ли си?
— Че кой друг! — сопна се Лоте.
Гепхарт заби поглед в Бената.
— Гепхарт? — възкликна Лоте, явно беше забелязала дирите, оставени от него из къщата, които Бената беше пропуснала. — Върнал си се!
Отначало Гепхарт мълчеше. Бената също го загледа.
— Тук съм — отвърна накрая Гепхарт и се завъртя на пети.
Веднага щом той излезе от стаята, Бената затръшна вратата, облегна се на нея и дълго, сякаш цяла вечност, не мръдна оттам.
Същата вечер Бената се престори, че я боли глава, и не слезе за вечеря. Остана в стаята си и отвори сандъка. Не за удоволствие, а по-скоро водена от нещо като чувство за дълг. Най-отгоре бяха кремовете и парфюмите, които беше събирала през последната година, откакто тези стоки отново започнаха да се появяват по магазините. Под тях бяха гребенчетата за косата ѝ и красивите шалове, също и брошката, която Франц ѝ беше подарил.