Бената дълго седя така. Нощта навън ставаше все по-тъмна. Дъждът беше отминал и звездите вече блещукаха. Изгря сребърна луна, но тя не излъчваше светлина.
Всичките ѝ вещи лежаха на купчини, все едно бяха есенни листа, с които птичката да си застели гнездото, а и не бяха много по-ценни. А някъде по света Франц Мюлер живееше живота си, сервираше вечеря на Клотилде и на баща си на жълтата покривка или работеше до късно в работилницата за ковчези. А някъде Мариане… един господ знае какво правеше: пишеше, организираше, излизаше на вечери с приятели… на Мариане никога не ѝ се случваше просто да седи. А Мартин, собственият ѝ син… Бената си го представяше в стаята му в Залем, как е навел глава над учебниците и прави живота си по-хубав.
Всеки от тях имаше цел в живота си. Дори Франц носеше отговорност за стария хер Мюлер и Клотилде. Бената единствена нямаше цел. Вече беше отгледала сина си. Оттук нататък можеше само да бъде пречка за него. Тя беше жена, създадена за любов. Но любовта беше мъртва, поне за нея и нейното поколение. Нямаше място за любов в този свят. И въпреки това Бената никога не беше искала нищо друго.
В тъмнината на стаята Бената свали роклята и бижутата си и легна на леглото. Взе едно от хапчетата, които лекарят на Лоте ѝ беше предписал да спи по-добре. И когато дойде топлият, приятен унес на съня, Бената изсипа още едно хапче в шепата си. Пред очите ѝ се яви лицето на Кони — точно какъвто беше в онази последна нощ, когато дойде при нея — и ѝ се струваше, че е напълно възможно да се върне там, да извърне глава към него, да се сбогува с него, да му пожелае успех. Да му даде благословията си. Яви ѝ се и Мартин, малкото момченце в прегръдките ѝ, сладкото му, невинно личице, което грейваше всеки път, когато се наведе към него. Да, и към този момент имаше желание да се върне.
Взе още няколко хапчета, а после изсипа и останалите от шишенцето и ги глътна наведнъж. А след това отново легна и се отпусна.
Трийсет и първа глава
Фрюлингхаузен, декември 1950 г.
Пътуването с влака от Тьолинген до Фрюлингхаузен беше дълго и постоянно трябваше да се прикачват. Имаха само три минути престой на гарата във Франкфурт, за да хванат следващия влак, седем минути в Касел, двайсет в Гьотинген… отново всички влакове се движеха по разписание, животът продължаваше напред и бомбардираните сгради в градовете някак странно се бяха вписали в неумолимия му ход, като ампутирани крайници, с които всички бяха свикнали и ги забелязваха само чуждите, като тези непознати хора в минаващите влакове.
За последната отсечка от пътуването Мариане и Мартин бяха успели да си намерят празно купе. Времето беше такова, че не пътуваха много хора: по средата на деня, в средата на седмицата: децата бяха на училище, възрастните — на работа. Всички бяха вплетени в мрежите на индустрията, която вдъхваше оптимизъм с възраждането си. Само пътниците се бяха отскубнали от нея.
— Когато войната свърши… майка ми защо дойде при теб, а не се върна при семейството си? — попита Мартин и изтръгна Мариане от мислите ѝ. Почти беше забравила, че седи срещу нея, обгърнат в собствената си мантия от скръб. През последните месеци в училище се беше източил доста; беше изпънал крака и те почти опираха в отсрещната седалка, а раменете му бяха превити напред като на сгушена птица.
— Тогава така беше по-добре — отвърна Мариане. — Всичко беше толкова объркано. Никой не се връщаше там, откъдето беше тръгнал. А и не мисля, че… — Тя замълча за миг. Не беше сигурна какво точно му е говорила Бената за роднините си.
— Какво? — настоя Мартин.
Мариане въздъхна.
— Не мисля, че беше особено близка със семейството си.
Мартин изви глава и отново се загледа през прозореца. Навън едно след друго се изнизваха занемарените стопанства… да, в Германия отново имаше подем, но явно не беше стигнал до тази част на страната. Мартин не зададе най-очевидния въпрос: защо тогава Бената се беше върнала във Фрюлингхаузен през септември? Майка му сигурно му беше дала някакво обяснение. И каквото и да е било, то явно не го е настроило против Мариане. И тя беше благодарна за това. Бената умряла „в съня си“, както пишеше в телеграмата. Но Мариане беше се досетила какво е станало. По нейна вина Бената беше мъртва. Нейното вмешателство я беше убило. Никога нямаше да може да преживее това.
Как обаче Мартин тълкуваше смъртта на майка си, оставаше все така неясно.
Тайнствено дете беше той. Не само сега, в скръбта си, а винаги. За разлика от Фриц, където и да отидеше, всички го приемаха добре. Съучениците му и учителите го харесваха, беше от тези момчета, които всеки с удоволствие кани у дома си. Разбираше се с всички, имаше отлични оценки в училище, но какви грижи има и какво го вълнува — беше пълна загадка. Беше наследил способността на баща си да се харесва на всички, но не и онази бунтарска нишка, нито твърдоглавието.