— Ще познаеш ли лелите си? — попита го Мариане.
— Лоте и Гертруд ли? — Мартин изглеждаше притеснен. Беше ги виждал само няколко пъти.
— Не се тревожи. Заедно ще ги намерим.
Все пак Мартин ги позна и слава богу, защото Мариане никога не би се досетила, че тези невзрачни жени — нито млади, нито стари, които чакаха на гарата, бяха сестри на Бената. Едната беше висока, с четвъртита челюст и носеше неестествено заострени очила „котешко око“. Посивяващата ѝ коса беше изпъната и прибрана в няколко стегнати, но безвкусни ролки. Другата беше средна на ръст и изглеждаше малко по-нежна, с широко пухкаво лице и яркосини очи. Никоя от тях не приличаше на Бената. Откъде се беше появила тя всъщност?
— Лельо Лоте? Лельо Гертруд? — попита Мартин с детинска колебливост, щом се приближи до двете жени.
По-високата кимна. Но не се усмихна, не дари племенника си нито със сърдечен поздрав, нито дори със съболезнователен поглед; само мрачното кимване и ръкостискане: едно за него, едно за Мариане. Поне сестрата с пухкавото лице, Гертруд, както се представи, потупа някак несръчно Мартин по рамото. Сърцето на Мариане се сви от мъка по мъртвата ѝ приятелка: та как е възможно жената, която толкова обичаше красотата и изяществото, да е живяла тук, сред тези грубовати сестри, на това грозно място?
Изведнъж един спомен изплува в съзнанието на Мариане: един ден в началото на лятото, малко преди да се изнесат от замъка Лингенфелс. Тя, Бената, Аня и всички деца бяха излезли на пикник на склона на хълма, бяха взели една стара покривка от Вайслау с бродерия, която бабата на Албрехт беше извезала, панерче с изстинали кюфтенца, картофена салата и туршия, пресни сливи, термос с кафе и масления кейк със стафиди на Аня. По полето гъмжеше от насекоми и чучулиги, миришеше на загрята трева и цъфнала коприва. Под тях цъфналата рапица в нивята грееше в искрящо неземно жълто. Въздухът край тях се топеше в мараня. Мариане беше взела фотоапарата си — първия ѝ фотоапарат — щракаше ли, щракаше: снимаше децата как бягат насам-натам. „За това живеем, нали?“, беше казала Бената, а лицето ѝ сияеше от щастие.
В този студен декемврийски ден Фрюлингхаузен беше пълната противоположност на онзи момент от живота им. От гарата Лоте и Гертруд ги заведоха направо на гробищата. Искаха да покажат на Мартин парцела на майка му преди службата и погребението, които бяха насрочени за следващия ден. „Сигурно защото се очаква той да поеме разноските“, помисли си Мариане с присъщата си суровост.
„Във Фрюлингхаузен ли да бъде погребана?“, беше попитала Лоте, когато говориха с Мариане по телефона. Че къде другаде? Нямаше как да е при Кони, защото с неговите тленни останки бяха постъпили както се постъпва с трупа на предател: или ги бяха заровили в някаква яма, или ги бяха изгорили в нацистки крематориум. На никого не бяха казали къде и как точно е погребан. У Мариане се надигна вълна на отвращение към всички тези напъни, свързани с погребенията. Телата, така ценни приживе, изведнъж в смъртта се превръщат в нещо уродливо и ужасяващо. Тя искаше да я кремират и да разпръснат прахта ѝ край замъка. Не искаше и да чуе за това усърдно консервиране в земята преди разлагането.
Сестрите бяха наели някакъв човек с каруца, който да ги откара до гробището, и по целия път дотам мълчаха. Конят подскачаше по павирания път, каруцата се тресеше, а Мариане стискаше ръката на Мартин.
Гробището беше чак на края на градчето — скромен парцел, ограден с чисто нова грозна циментова стена. Откъм единия край гробището граничеше с нивите — изорани и обърнати, по тях в този сезон нямаше нищо, освен черни буци пръст чак до хоризонта. В другия му край се виждаха последните няколко къщички от цял ред мърляви тухлени постройки. Две момчета ритаха футболна топка в задния двор на най-близката къща и току я прехвърляха през стената на гробището. Но иначе беше тихо: чуваше се само свистенето на вятъра в полето и крясъците на някакъв гарван над тях. Докато слизаха, мъжът, който караше каруцата, се усмихваше широко и им кимаше, като че ли ги изпращаше на празненство.
Гробовете бяха съвсем обикновени, както навсякъде — правоъгълна могилка от насипана пръст с големината на ковчег, оградена с камъни и засята с цветя — до едно спаружени и увехнали. Лоте ги поведе към парцела на Бената с вече изкопан гроб до този на майка им: „Илзе Грубер, 1880-1940 г.“. Мариане мигаше ли, мигаше, мъчеше се да спре сълзите, които напираха в очите ѝ. Не биваше да плаче — не сега, не тук. А и съзнаваше, че Мартин стои до нея, безмълвен и неподвижен като статуя.