— Мястото е хубаво — увери ги Лоте с резкия си, непоколебим тон. — Тук се грижат за гробовете. Гертруд и аз идваме веднъж седмично при майка и братята ни, затова ще сме тук често. Това е розов храст, жълти рози. — Тя сочеше едно окастрено за през зимата стъбло. — Садим теменужки и лавандула. Бръшлянът също е хубав, защото така добре покрива всичко… — Щом заговори за цветя, изведнъж стана разговорлива, но Мариане почти не я слушаше. Значи тук щеше да лежи Бената, наистина се върна към корените, от които толкова се мъчеше да се отскубне; те бяха частта от живота ѝ, която Мариане изобщо не познаваше. Но какво ли знаеше тя всъщност? Сигурно съвсем малко. Не знаеше за Бената и любовната ѝ авантюра, нито за Аня, която всъщност не беше Аня и с която не беше говорила от онзи ден в замъка. Както стоеше край гроба, Мариане изведнъж осъзна, че е живяла в слепота. Най-близките ѝ приятелки бяха сън, от който се е събудила. Как можа да пропусне толкова много?
— Какво е това там? — попита Мартин и отново я върна в настоящето. Сочеше малка каруца до купчина пръст.
— Оборотно изравяне — отвърна Лоте, която беше проследила жеста му. — На всеки трийсет години изравят гробовете, за да освободят място за нови.
— О… — Мартин кимна, но по очите му личеше, че е потресен.
— Е, ако има надгробна плоча, ще ги запазят, разбира се — продължи делово Лоте. — Но на старите гробове обикновено няма. — После изсумтя. — Така гробището се поддържа… — Търсеше подходящата дума. — … свежо… Забравени гробове няма, защото никой тук не е бил мъртвец повече от трийсет години.
Мариане не можеше да повярва. Тя си спомни гробището на своето семейство в Померания с древните гробове — на бабите и дядовците ѝ, на прабабите и прадядовците, на техните родители — всички те лежаха под сянката на големия кестен; спомни си и гробището на Фон Лингенфелс във Вайслау, там имаше и гробове от осемнайсети век. Със сигурност за тях нямаше кой да се грижи сега. Дали поляците, които бяха взели тези земи, са изровили гробовете и са разорали парцела заедно с житните нивя до тях? Явно така се правеше сега: бърз оборот на тела.
— А след трийсет години какво? — попита Мариане. — Нима никой не помни умрелия след трийсет години?
Лоте втренчи в нея празен поглед.
— Е, може би го помнят… Но не го обгрижват. Не… поддържат гроба вече.
Малко след това, след погребението и след като Мариане отведе Мартин обратно в училището, тя се върна в Тьолинген. Там нямаше кой да я посрещне. Вървя пеш от гарата до градския площад и като стигна до къщата, погледна нагоре към своето жилище. Прозорците му, сред сенките на падащия здрач, бяха тъмни и горестни и тя нямаше сили да влезе вътре.
Зад нея на площада от „Глиганът“ вече изнасяха външните маси. Майки водеха децата си вкъщи за вечеря, работниците в магазините спускаха капаците и решетките, влюбени се разхождаха, хванати за ръце. Отново по улиците вървяха мъже и пушеха, забързани към домовете и семействата си — те са щастливците, които са се върнали към ежедневния си живот. Сърцето ѝ се сви от тъга по Албрехт, по Кони, по всички онези, които не бяха доживели да видят този нов живот.
Тя не можеше да се качи горе — в кухнята, която толкова дълго беше споделяла с Бената, нито да си направи самотна препечена филийка с яйце. Не можеше да седне в здрача на салона и да подрежда книжата на Албрехт. Не можеше да мине покрай всички онези празни стаи — на Бената, на Мартин, на собствените ѝ деца. Не можеше да отиде на гости у Аня, да поседи в топлата ѝ кухня и заедно да си припомнят Бената, и така да намери утеха.
Мариане остави чантата си зад стълбището във фоайето и тръгна към реката в края на града. Поне там можеше да поседи и да тъгува сред костите на всички онези нещастни души, измрели край бреговете ѝ. Можеше да полегне на тревата да гледа звездите и да се остави шуртящите отрови в реката да я приспят. Но щом стигна до брега, тя осъзна, че не е сама. Там имаше човек, почти скрит в сенките, който стоеше с гръб към реката, на пръсти, и леко се поклащаше. Беше мъж. Устните му се мърдаха леко и тя дори чуваше тихия му, мърморещ глас: говореше на някакъв език, който тя не можеше да разбере. Думите му най-сетне се изляха докрай.