— Извинете — каза тя, когато мъжът се обърна и я забеляза. Млад мъж беше, на около двайсет и пет, макар лицето му да изглеждаше доста по-състарено. Носеше черна шапчица, а косите му се спускаха на дълги масури: евреин бежанец от някой от последните останали лагери.
— Не е забранено — отвърна той. Мариане впери неразбиращ поглед в него. — Позволено е да се моли човек тук — поясни младежът.
— Разбира се. — Мариане отстъпи назад, изненада се: нима си беше помислил, че тя би оспорила това? — Познавахте ли някого? От умрелите?
Мъжът я изгледа, сбърчил гневно вежди, а после присви очи, като че се опитваше да разчете намеренията ѝ.
— Познавах ги всичките, до един.
Този отговор увисна помежду им.
— Аз също дойдох тук да се помоля. — Още докато изричаше тези думи, Мариане осъзна, че те са самата истина.
Над тях първите звезди изведнъж се появиха на небето, като дупчици издайници в завеса от тъма, която скрива ярката светлина оттатък. Реката блестеше в бледо, неземно виолетово.
Мъжът я изгледа напрегнато и Мариане усети, че стои там, в тъмното, като че чака някаква присъда.
Мъжът най-сетне сведе глава.
— Е, почвайте. Иначе може цяла вечност да стоите тук, без да изпълните намеренията си.
Той се обърна и тръгна.
— А вие?
Мъжът спря и отново застана с лице към нея.
— Аз утре заминавам за Америка.
И както стоеше и гледаше евреина — този млад, състарен непознат — Мариане осъзна колко истина има и в думите му, и в умората му. Но и през това прозрение тя беше чула думата Америка така, все едно я чуваше за пръв път. Не като названието на вражеска или съюзническа държава. Не като източник на бомби или на портокали и шоколади, нито като създател на всичките формуляри, които така неуморно беше попълвала за толкова много бежанци. Чу я като името на място, където човек може да започне наново.
Дълго след като мъжът си тръгна, тази думичка се въртеше из съзнанието ѝ като листче във вихрушка, но това листче беше примамливо, шарено, обагрено в ярки цветове и то ѝ намекваше за един друг живот.
Четвърта част
Трийсет и втора глава
Диър Айл, Мейн, юли 1991 г.
Пътят до дома на Мариане на крайбрежието в Мейн се виеше дълъг и прекрасен като името Фон Лингенфелс, което Мартин винаги беше смятал за особено красиво, макар и американският акцент да беше заличил малко от ефирността му. Но Мартин не беше американец, дори и след толкова години в Нова Англия. Въпреки всичко той беше германец и това пътуване му го припомни. Германец, който закъснява вече повече от час, а това никак не беше добро начало.
Но тази негова мудност беше съвсем в реда на нещата. Като малък той винаги закъсняваше. Усети как този отколешен модел на поведение отново се задейства, а той имаше склонността да допълва това, което другите не казват, обикновено за своя сметка. И значи отново щеше да бъде злощастното момче, наследило леността на майка си, а Мариане — властният родител, който не би пропуснал да го подкачи за това. Нищо че сега той беше над петдесет, а Мариане — на осемдесет и три, а и не я беше виждал от… един господ знае колко години. Беше му писала наскоро, за да му каже, че има предложение. И въпреки че — след приключването на последния му развод — изобщо не му беше до каквито и да е предложения, нямаше как да откаже на Мариане. Винаги е било така.
Край отбивката от Шосе 114 към тясната алея на Мариане, насипана с мидени черупки, имаше нещо като бухнал бял облак от цветчетата на диворастящи сливи, които Мариане не беше споменала в указанията си. Сигурно на нейната възраст не ходи често толкова далеч и не е забелязала, че са нацъфтели; но по-вероятната причина беше, че някакви си цветни гъсталаци или лъщящи лилави плодчета не бяха сред нещата, които Мариане би удостоила с внимание, за разлика от например солидната алуминиева пощенска кутия, която нацъфтелите дървета изобщо не бяха успели да скрият.
Нейната къща беше последна в редицата от седем или осем къщи край пътя и още в мига, когато Мартин паркира зад ъгъла и погледна, той онемя; не просто от красотата ѝ — малка сива вила, обшита с дъски, с островръх покрив и с веранда, която я опасваше цялата — но и от това колко типично американска беше тази постройка. Изглеждаше грубо рендосана и някак нетрайна. Широките плъзгащи се стъклени врати ѝ придаваха безгрижна откритост. Та това беше почти пълната противоположност на замъка Лингенфелс. „Американците могат да посрещат света с отворени обятия — беше казала веднъж Мариане, — защото светът все още не се е стоварвал върху им и не ги е смазвал.“