Той се отпусна назад и за награда получи пробождане в гърба от един остър отчупен стрък ракита.
— Доста време е това — смръщи вежди Мариане и го загледа с проницателния си поглед.
Над тях надвисна заплахата на изпитателното мълчание.
— Как точно попадна на това място? — попита Мартин. — Толкова е… — Той замълча и затърси подходящата дума. „Първично“ се появи като възможно решение, но германското у Мариане беше твърде силно… какво ти! У него самия германското беше твърде силно и не можеше да използва тази дума, без да се почувства неудобно. Най-сетне запълни с каквото можа: — Притулено.
Мариане се разсмя:
— И затова трудно я намери, нали?
— Не, не… — Мартин успя да потисне порива да отвърне с нещо хапливо. — Исках да кажа, че е в това забутано кътче на страната… Елизабет и Катарина едва ли идват много често, нали?
Елизабет и Катарина… тези тъмнокоси момичета, с които беше прекарал толкова време като дете, сега изживяваха неутолимите си стремежи в онзи безочлив американски Запад, без история. И те — двете дъщери от замъка Лингенфелс — също бяха домъкнати тук, на този континент, където всеки може да започне на чисто. От семейство Фон Лингенфелс само Фриц беше останал в Германия и беше станал адвокат по дела за авторско право в международна адвокатска кантора.
— Не, не — махна с ръка Мариане. — През отпуските си Катарина ходи на почивка в Мексико или на Карибите, а Елизабет няма отпуски.
— Е, това е доста далеч от замъка Лингенфелс.
— Ха! И на мен така ми се струва. — Мариане се засмя. — А ти си все още в Ню Хемпшър, нали? Поне така разбрах от Айрина… Тя, за разлика от теб, от време на време се сеща да ме потърси! Или поне ми праща коледни картички.
— Така ли? Айрина… нима? — Мартин остана смаян. Опита се да си представи как неговата дъщеря, все така неразгадаема, която вече беше станала учителка в богаташка гимназия, седи и пише писма на Мариане.
— Да, всяка година. За последната Коледа дори ми прати снимка на дечицата си, толкова са сладички. Не е за вярване, че си вече дядо, Мартин!
Мартин поклати глава. Да, всъщност наистина не беше за вярване. Беше само на петдесет и две, а Айрина се роди в младежките му години. Твърде млад беше тогава, едва на двайсет и четири. А сега тя самата беше станала майка — също прекалено рано, поне той така си мислеше. Бащинството се беше изплъзнало през пръстите му, а времето препускаше ли, препускаше. И сега вече беше дядо. Твърде късно е! Твърде късно е! Дразнеше го новото му положение. „Не можеш да се връщаш назад и тепърва да ѝ бъдеш баща.“
— Не съм от най-добрите дядовци — призна Мартин.
— Ach! — Мариане махна с ръка. — Сигурна съм, че се справяш добре.
Мартин не отговори. Но докато седеше там, на тази охлузена от времето и вятъра веранда с крехките парапети, и слушаше тътена на океана долу, Мартин усети как собственият му провал разцъфва като сиво цвете. Ето затова беше минало толкова време, откакто за последен път видя Мариане. Тя беше градинарят, отгледал това грозно растение. И тъкмо тя знаеше как да го накара да се извие към слънцето.
Усети облекчение, когато чу, че Алис отваря вратата. И носи на табла прекрасния кафеник на Мариане (бледосин с дребни бели цветчета, все още му беше така добре познат), картонена кутийка с обезмаслена сметана и две практични бели чаши, които явно бяха заменили майсенския порцеланов сервиз от онова време.
— Нямаме ли каничка за сметаната? — намръщи се Мариане. — Това не изглежда добре.
— Не, госпожо — измърмори Алис. — Каничка няма.
— Ach… Добре, така да бъде. — Мариане въздъхна. — Но поне захарница ще се намери, нали?
Алис кимна и се върна да търси захарница.
— От Руанда е — обясни Мариане, когато Алис вече беше в къщата. — Съпругът ѝ е бил убит по време на геноцида. Както и синът ѝ.
— Господи! Това е ужасно.