— Много е добра. И много честна.
Мартин кимна. Мариане винаги с лекота раздаваше такива категорични морални присъди.
— Знаеш ме — сподели с усмивка Мариане, — винаги съм обичала да се обграждам с вдовици.
— Да, забелязвал съм — опита да се пошегува и Мартин.
— Честно казано, майка ти ми липсва. Тя не беше от тези, които виреят в домове, пълни с вдовици.
Това твърдение разтърси Мартин. Така рядко му се случваше да общува с хора, които могат да му говорят за майка му.
— Но точно в такъв дом живееше — отвърна Мартин.
— Често си мисля за този мъж, с когото се виждаше — продължи Мариане, загледана в кея. — След войната, онзи бивш нацист…
— Хер Мюлер — допълни Мартин, макар че, ако изобщо можеше да се каже, че го помни, спомените му за него бяха доста мъгляви. Някога, преди толкова много години, когато Мариане му съобщи за авантюрата на майка му, се беше изненадал. Но това изобщо не го притесни. Той помнеше хер Мюлер с добро. Пък и нали тъкмо на него беше дал половинката от шоколадчето си за Коледа в онзи далечен ден от детството си.
— Отнесох се много безмилостно с нея заради него — продължи Мариане. — А сега си мисля, че ако тя го е обичала и той я е обичал… — Тя поклати глава. — Това е най-важното, нали?
В този момент Алис отново се появи на вратата — носеше купичка за ядки, напълнена до половината със захар.
— Аха, добре — каза доволна Мариане и бързо прогони мрачното настроение. — Живеем си сред красиви неща, нали, Алис?
— Може би е така. — Алис се усмихна срамежливо. На врата си имаше белег. Мартин забеляза тънка бяла резка, която се шмугваше от ухото надолу.
— Любовта е най-важна, за това всички сме съгласни, нали? — попита Мариане.
Алис погледна Мариане, после Мартин, и като разбра, че Мариане пита нея, отвърна:
— Да, госпожо, любовта е супер.
— Видя ли? — Този път Мариане говореше на Мартин. — Това имах предвид, любовта е супер.
Мартин изведнъж усети, че го надвива подкосяваща умора. Този разговор беше толкова тягостен, а моментът така неловък… но пък какво ли беше очаквал.
— Бихте ли желали нещо друго? — попита Алис с нежния си глас, галещ с приятния си акцент.
— Не, не… освен шнапс за Мартин. Като го гледам, има нужда.
Може би мина около час, а може би два — слънцето сякаш поомекна и вече се къпеше в зряла, следобедна светлина — преди Мариане да зададе въпроса, заради който го беше повикала. То всъщност не беше въпрос.
Тя постави пред него плик — дебела гланцирана бяла хартия, като за покана за сватба. Но това, което привлече вниманието му, беше адресът на подателя: Замък Лингенфелс.
Вътре имаше картичка с черно-бяла фотография — жена, която присвива очи към обектива, сложила ръка като козирка на очите си да се пази от слънцето, а единият ѝ крак, в гумен ботуш, е опрян на ниска стена. Мариане, до цистерната. Отдолу имаше надпис: Мариане фон Лингенфелс: моралният компас на Съпротивата.
Мартин вдигна очи към нея, доста беше изненадан.
— Да, аз съм. Биография. — Тя махна пренебрежително с ръка.
— Но това е чудесно. — Мартин обърна картичката. Започна да чете написаното: — „Забележителната история на една жена в сърцето на може би най-смелия опит за опълчване срещу злото на нашето време…“
— Е, малко е пресилено — прекъсна го Мариане, макар че не успяваше съвсем да прикрие гордостта си. — Но не това е най-важното. Ще има тържество. Тази есен. В замъка Лингенфелс.
Мартин се отпусна в стола си.
— „Два дни беседи, дискусии и размисли по въпросите на Съпротивата“ — продължи да чете на глас.
— Мартин… — поде Мариане и се приведе напред. — Искам да ме заведеш там. Искам да намеря и Аня и да заведем и нея. Искам да ви поканя и двамата като мои гости.
Мартин въздъхна.
— С удоволствие, Мариане, но не съм сигурен, че…
— Чакай. — Тя вдигна ръка. — Не казвай „не“. Няма да те оставя просто така да ми откажеш. Първо помисли. Това е желанието на една стара жена. Приеми го, ако щеш, като последното ми желание.
Мартин я заразглежда: бялата ѝ коса беше съвсем изтъняла, а кожата на лицето ѝ беше като хартия — тъничка и суха.
— Защо искаш да дойда с теб?
Мариане наклони глава на една страна.
— Ти как мислиш, Мартин Фледерман?
— Защото съм син на баща си — въздъхна той.
— Не — отвърна Мариане и сключи вежди. — Защото си син на майка си.
Решението не беше взето веднага.
Слънцето потъна още по-ниско в небето и — понеже Мариане много упорито настояваше — Мартин я заведе да поплуват.