— Добре ли си? — попита Мартин и отметна кичурите коса от лицето си.
— Да — отвърна Мариане и се намести. — Да… — И докато повтаряше, леко смръщените ѝ от неудобната поза черти се изгладиха. — Прекрасно е.
— Прекрасно е — повтори като ехо Мартин, осъзнал колко вярно е това всъщност. Студените течения приятно гъделичкаха тялото му, а повърхността, която ту се надигаше, ту спадаше край врата му, го галеше леко като с перце.
— Видя ли — усмихна се Мариане над пръските. — А сега ми обещай, че ще се върнеш с мен в замъка Лингенфелс.
Като я гледаше такава мъничка и крехка, Мартин усети как негодуванието и нежеланието от следобеда се изпаряват. Как би могъл да ѝ откаже? Та това е самата Мариане фон Лингенфелс.
— Добре — отвърна Мартин. Хвана връвчицата на надуваемия ѝ пояс, като че беше някое товарно морско животно, и я затегли навътре в морето.
Трийсет и трета глава
Кеймбридж, Масачузетс, юли 1991 г.
Аня Келерман прелетя пет хиляди километра, преди това пропътува с влак още сто и двайсет, беше се заредила с повечко рецепти за лекарствата за сърце и за високо кръвно, беше помолила да преустановят доставките на мляко и хляб за три седмици, беше открила, изпрала и прибрала в багажа стария си, но все още сносен шлифер и беше напълнила половината си куфар с хубав германски шоколад, отчасти за да може дъщеря ѝ да ѝ покаже къщата, която сега се издигаше пред тях. Огромна красива постройка, сивкава, издигната в онзи изящен, типичен за американците стил с обшивка от дъски и веранда с колони, който те — в израз на нещо като почит, макар и необяснима, към една отхвърлена от самите тях империя — наричаха „викториански“. Със сигурност не приличаше по нищо на повечето къщи в Англия. А за прилика с къщите в Германия и дума не можеше да става, защото там се строеше от камък или тухли и щукатура, в никакъв случай от нещо така ценно и нетрайно като дървесината.
— Е? — поинтересува се Мариане, или Мери, както ѝ викаха тук, в Америка.
— А можем ли да излезем от колата? — попита Аня и вдигна очи към високия остър покрив.
Мери се намръщи. С тази демонстративна гримаса показваше на майка си, че такива майчински укори или нелепи забележки, или в най-добрия случай — неуместни реакции, не са ѝ приятни. Напоследък всички, включително Мери, изискваха внимателно отношение. Аня много добре го знаеше, но инатът не ѝ позволяваше да се съобразява, а и всъщност не знаеше как.
Аня изчака Мери да заобиколи, да мине от нейната страна и да ѝ отвори вратата — в спазване на правилото, което дъщеря ѝ беше въвела след един инцидент на паркинга на летището, при който, според Мери, Аня за малко не беше убита. Но това ѝ мнение не почиваше на каквито ѝ да е реални основания: Аня беше погледнала, преди да отвори вратата, а и миниванът, който паркираше до тях, беше поне на половин метър. Но въображението на Мери, особено по отношение на катастрофите, беше доста разюздано. А и Аня се радваше, че дъщеря ѝ се отнася така грижливо към нея. Щом Мери отвори вратата ѝ, Аня отпусна крака на тротоара, измъкна се от колата и почти с лекота се изправи. За щастие — за осемдесетгодишна жена — беше в доста добра форма.
Аня застана пред къщата, подпряна на бастуна на Керстен. Значи тук Мери смяташе да отглежда децата си след развода. Сама беше купила къщата. Имаше три етажа, а последният беше тавански, под стръмните крила на покрива, съединени с островръх фронтон. По прозорците имаше красиви, високи черни капаци, а на втория етаж се мъдреше млечнобяло релефно пано, изобразяващо купа, препълнена с плодове, и под нея знаме, не така майсторски отлято, с надпис „1864 г.“.
Аня загледа дъските от обшивката — не бяха добре зачистени и тук-там имаше напластена боя, която се лющеше. На третия етаж первазът на прозореца беше изгнил и се чернееше точно до стъклото.
— Е — побутна я Мери. — И дума не си казала!
— Прекрасна къща — отвърна тъжно Аня.
— И какъв е тогава този скръбен поглед?
Аня поклати глава.
— Много е стара.
Мери се разсмя.
— Тъкмо в това е чарът ѝ. Вече не правят такива къщи. На мен точно това ми харесва, че е стара.
Аня загледа дъщеря си — беше станала типична млада американка, и то само за двайсетте години, откакто живееше тук. Та Мери беше дълбоко убедена, че ако подмени електрическата инсталация и тухлите на комина, укрепи основите и замаже миналото с тънък слой чиста боя, вече ще има нова къща, а не купчина крехки дъски, уплътнени с вата.