Толкова беше заприличала на американка, че придаваше духовна значимост на възрастта на къщата.
На четирийсет и една годишна възраст, Мери беше красива жена, с гъста медноруса коса и дълго интелигентно лице. Но застаряваше, и то по американски: между веждите и край устата ѝ се бяха оформили дълбоки бръчки. Прекалено много усмивки. Прекалено много емоции на показ. Млада държава беше това. Тук бъркаха театралниченето с израженията на лицето с честност. Ако Мери беше живяла като германка, щеше да изглежда с десет години по-млада.
— Нима наистина не ти харесва? — учуди се Мери; бръчиците ѝ за секунди се умножиха и лицето ѝ се превърна във фреска, изобразяваща самата изненада.
— Харесва ми — възрази Аня.
— Какво има тогава?
Аня сви рамене. Този жест беше достатъчен пред по-големите ѝ момчета — беше нещо като отказ от права: „какво ли разбирам аз“, или просто признание, че нито знае, нито проумява нещо в този модерен свят.
— Мъртва е — най-сетне отрони Аня. — Нещата, от които е направена… отдавна им е минало времето.
— Аха, ясно! — не на шега се ядоса Мери. — Значи, вече и нещата, които не са живи, могат да умират. Не е ли чудесно!
Аня разбираше раздразнението на дъщеря си, разбираше и всичките му пластове: колко разочарования ѝ беше предала през годините, колко пъти я беше укорявала и съдила, колко пъти беше проявявала неразбиране, колко пъти беше потушавала радостите на младостта ѝ със своята безцеремонност, с липсата си на романтичност. А сега и тези нови притеснения с покупката на къщата, която по думите на Мери беше най-сериозното финансово решение в живота ѝ. Цената, според Аня, беше екзотично висока и това показваше колко се отличава нейното разбиране за стойността на нещата: тя сякаш разсъждаваше на друг език, език, в който самите корени на думите бяха съвсем различни.
Аня пое дълбоко дъх и се замисли за Исус, за този Господ, в когото не вярваше, но сега, на стари години, ѝ се струваше, че учението му, доколкото го разбираше от Библията, е като надеждна пътна карта за живота. Тя протегна ръка и погали бузата на Мери, мека и нежна като сметана от овлажняващата помада.
— Дете мое, това място е прекрасно. Аз съм стара жена, няма какво да ме слушаш.
— О, да, разбира се — възпротиви се ядосано Мери; сега вече звучеше почти като германка. — Ти си просто една старица, която по някаква случайност ми е майка; защо да търся одобрение от теб?
Аня отново се вгледа в дъщеря си. „Лекота, лекота“, повтаряше си тя. Тъкмо лекота трябваше в такива моменти. Аня потисна инстинкта си и вместо да въздъхне, да поклати глава и откровено да признае каква пропаст зее помежду им, тя се разсмя.
— Това го имаш. Моето одобрение винаги ще го имаш.
След известно време, когато отново пътуваха в колата и Мери вече чувстваше нуждата отново да поговори с майка си (защото тя по природа си беше приказлива, а и покупката на къщата така беше обсебила съзнанието ѝ, че все я премисляше), Мери започна да разказва на Аня за плановете си:
— Не е нужно да ремонтирам всичко наведнъж. Ще я стягам малко по малко. Това ти е познато, то е като живота във фермата. С татко точно това правехте цял живот.
В съзнанието на Аня изплува имотът на Керстен такъв, какъвто беше, когато за пръв път отиде там. Тъмната баня с под от шистови плочи, от които винаги лъхаше студ, тоалетната в края на коридора, с дългата отходна тръба към септичната яма.
— Ако можех да живея другаде, изобщо нямаше да се колебая — призна Аня с въздишка. — Нямахме пари, иначе щяхме да я сринем до основи и да построим нова къща. В старите неща за мен няма романтика, има само много работа.
— Е, и за мен не са точно „романтични“.
А навън зад прозорците прелиташе американският живот: гигантски автомобили, разноцветни еклектични указателни табели и реклами за спортни зали, магазини за дрехи и ресторанти за бързо хранене, бензиностанции с надуваеми човечета, които шантаво подскачат от поривите на вятъра. Както и безжизнени бетонни бункери със заковани прозорци на излезли от мода супермаркети и затворените фалирали магазини за китайска храна и електроника, които стърчаха като загнили зъби в една иначе красива и здрава усмивка. Но това нямаше значение. Имаше достатъчно място за всичко. Това беше свободна страна. Тук никой не се срамуваше от миналото.
В Германия Аня живееше в старчески дом близо до Боденското езеро. Не беше далеч от стопанството на Керстен, нито от замъка Лингенфелс — на не повече от час с кола — но тя никога не беше се връщала. В продължение на десет години, откакто умря Керстен, Волфганг се мъчеше да поддържа стопанството, но не се справяше особено добре. Парчето земя, което притежаваха, беше прекалено малко и не можеше да се конкурира с огромните земеделски конгломерати, които сформираха в бившата Източна Германия. Бяха осъществили плановете на Хитлер за „жизненото пространство“, но този път с мир. Затова Волфганг продаде имота и се премести да живее на север, близо до Любек; там отвори магазин за земеделско оборудване.