— Къде е Мартин? — попита по-голямото момиче, Елизабет. Тя беше по-грубовата и на вид, и като поведение.
— Навън, в двора… не го ли видя? — Бената скочи да погледне през прозореца. Край локвата вече нямаше никого. — Беше с Фриц, играеха си…
Бената се втурна към вратата, но Мариане я спря и твърдо нареди:
— Остави го. За момчетата е добре да имат повече свобода. — Но като се вгледа в лицето на Бената, продължи с по-мек тон: — Тук наистина е напълно безопасно, Бената, повярвай ми.
Когато се върна в стаята си, Бената си сложи стария съсипан сутиен и комбинезона, които беше прала и носила толкова дълго, че вече бяха съвсем протрити, а от капките кръв при корема бяха останали бледи, невинни кафяви петна. На един от иначе празните рафтове намери кана с вода и леген. Наплиска малко лицето си и прибра оредялата си изпръхнала коса на кок на тила.
На вратата се почука силно.
— Оставям ти чифт ботуши — чу се гласът на Мариане. — Пробвай ги, може да ти станат.
Ботушите, които носеше Бената, бяха ужасно износени, беше ги задигнала от едно бомбардирано жилище, когато отиде със съседките си да тършуват. Никой не се запита какво се беше случило с обитателите му, дали лежаха заринати в руините от бомбардировките, или се бяха спасили някъде в провинцията, или пък вече бяха убити в някой концентрационен лагер. Тези обувки така или иначе бяха от евтините, а сега бяха станали и почти негодни за носене.
Бената изчака да чуе как стъпките на Мариане се отдалечават и чак тогава отвори вратата да вземе новите ботуши. Това със сигурност бяха най-хубавите ботуши, до които се беше докосвала някога: тъмнозелени, почти неносени, с елегантен, изящно извит ток. Бената погали с пръст кожата, така гладка и мека, че нейните пръсти ѝ се сториха страшно напукани. Тези обувки бяха прекалено фини за жена с такива ръце, а някога беше мечтала да има такива. Каква жестока шега, мечтите ѝ да се сбъднат тъкмо в този ден. „Внимавай какво си пожелаваш“, сякаш нашепваха саркастично ботушите. Просто не можеше да ги обуе.
Когато Бената, вече облечена, се появи в кухнята, Мартин седеше на масата между Елизабет и Катарина. Устичката му беше омазана с малинов сок, а очите му — ококорени, несвикнали да виждат толкова много храна.
— А! Това вече е друго — призна Мариане, като видя Бената в чистата бяла риза и вълнената пола. — Обувките не ти ли станаха?
— Не — излъга Бената.
От Мартин се чу шумно бълбукане и личицето му почервеня. Момичетата, седнали от двете му страни, пребледняха.
— О! — възкликна Бената, усетила изведнъж целия му срам. Ами, разбира се, изтерзаният му стомах не беше свикнал с толкова много плодове. Сигурно беше изгълтал един господ знае колко купички каша, а после и малини, и какво ли не още. Разнесе се противната остра миризма на гнилоч от зле работещи черва.
— Милото дете. Не трябваше да те храним така обилно. — Мариане протегна ръка и с присъщите си спокойствие и компетентност пое нещата в свои ръце. — Ела, трябва да ти намерим нови панталони.
Мартин се понадигна бавно, положението му ставаше все по-унизително: панталоните му бяха изцапани, а миризмата се носеше още по-натрапчива.
— Ела. — Мариане кимна към изхода. — Знам къде има точно каквото ни трябва. — Бената — добави тя през рамо, — ще наглеждаш ли онази тенджера?
Бената кимна, без да откъсва поглед от Мариане, която отвеждаше някъде сина ѝ.
Втора глава
Тюрингия, краят на май, 1945 г.
В дома за деца Мартин Константин Фледерман не беше името на Мартин. Там той беше Мартин Шмит, също както Бертолд фон Щауфенберг беше станал Бертолд Майстер, а Лизл Стравицки беше Лизл Фалкман, и тъй нататък. На всички деца бяха дадени обикновени германски имена. Но по-срамно беше, че Мартин почти беше забравил, че е Фледерман.
Много неща още беше забравил в Дома. Баща си например, онази смътна сянка, за която след време Мариане щеше да твърди, че е герой, а майка му никога нямаше да споменава. Беше забравил също и живота преди войната, преди сирените за въздушно нападение и нощите, прекарани в мазето, преди заглушителното ръмжене на ниско прелитащи бомбардировачи. Но имаше неща, които помнеше дори и там, в Дома. Например как беше пристигнал. Дългото пътуване с влак във военния вагон, както и сипаничавото лице на есесовеца, който го придружаваше; соленият, парлив вкус на сушено месо на езика си — за пръв път опитваше такова нещо, беше позатоплено от дългото притискане в джоба на есесовеца и мазнината беше избила. После повърна, изпружил глава през прозореца на влака, но беше обърнат срещу вятъра, и повърнатото се размаза по лицето му.