Мери седна до Аня и пое ръката на майка си в своята.
— Мисля, че ще е чудесно да попътуваме заедно, да се върнем, да видим тези хора, онова място. Мога да оставя децата при баща им. А ти ще можеш да ми разкажеш повече за този период от живота си.
Аня се отпусна назад в креслото си. Каква нелепост! Щеше да ѝ се наложи твърде много да обяснява, да отговаря на твърде много въпроси.
Но милата ѝ дъщеря я гледаше и очакваше отговори. И този път нямаше да се размине с половинчати разкази с недомлъвки. Този път трябваше цялата истина да излезе наяве.
— Може — отвърна накрая Аня. — Нека първо го обмисля.
Трийсет и четвърта глава
Замъкът Лингенфелс, октомври 1991 г.
В замъка Лингенфелс сега се помещава Институтът за изследване на морално-етичните въпроси. Още от самото начало Мариане е ревностен поддръжник на Института. Основателят е неин далечен братовчед и син на един от членовете на съпротивителното движение. Мариане дари замъка Лингенфелс на Института и това значително подпомогна дейността му. Сега учени и интелектуалци от цял свят кандидатстваха за членство в него заради апетитните стипендии и привилегии — като шестмесечен престой в германски замък, с достъп до внушителната библиотека и майстор готвач на разположение. Та какви по-добри условия могат да се предложат за размисъл върху морално-етичните предизвикателства на цивилизацията?
Клер Вайс, авторката на биографичната книга, е била стипендиант на Института преди няколко години и се оказа, че — както се изрази тя — тъкмо в замъка беше „открила“ Мариане; като че ли Мариане е някаква непозната звезда или рядък минерал. Клер беше същинска стихия, модерна жена, феминистка с червило и високи токове. Особено много я беше впечатлил онзи аспект от живота на Мариане като жена в света на мъжете, макар че самата Мариане никога не се беше чувствала особено притеснена от тези обстоятелства. В крайна сметка, както беше изтъкнала и пред Клер, ако беше мъж, щеше да е мъртва.
През последните пет години замъкът беше „преустроен“ от един виден архитект. Мариане е виждала брошурите и снимките и въпреки това сега, изправена пред него, е доста смутена. На слизане от микробуса, с който ги докараха от летището, коленете ѝ омекват. Старият мост — слава богу! — си е на мястото, а ровът е пълен със забележително чиста на вид вода, но очуканата някога и подсилена с метални профили порта е сменена с лъскава врата от масивна влакнеста дървесина. На Мариане ѝ прилича на огромен къс бекон с много пластове сланина. Там, където преди бяха малките невзрачни отворчета в оронените каменни стени, сега са сложили широки прозорци с излъскани стъкла, а каменните стени на големия салон се осветяват от огромен полилей от модерното цветно стъкло „Чихули“.
— Различно изглежда, безспорно… — казва директорът с нервен смях. — Искате ли да ви оставя да си починете известно време, преди да ви разведа?
Зад нея Алис стиска чантичката до гърдите си. Тя не искаше да идва и се наложи Мариане дълго да я придумва и да ѝ се моли, дори да ѝ обещае тур из църквите. Алис е особено подозрителна към германците, а и е твърде набожна.
— Не, по-добре да тръгваме — решително отвръща Мариане, въпреки че е леко замаяна.
— Сигурна ли си? — пита Мартин. Той летя с тях от Бостън и Мариане за пореден път се изпълва с благодарност, че е с нея. Той трябваше да дойде. Нейните собствени деца са прекалено скептични и сигурно щяха на всяка крачка да я критикуват. А и освен всичко друго Катарина мрази да пътува на дълги разстояния, а Елизабет има някакви неотложни, отдавна уговорени ангажименти. Фриц ще пристигне в неделя, малко преди речта на Мариане.
— Не съм уморена — уверява го Мариане, макар това да не е съвсем вярно.
Големите стаи откъм фасадата са почти същите, но в задната част, където те живяха след войната, няма и следа от предишния вид на замъка. Кухнята изобщо я няма — нито гигантската пещ, нито цистерната. Помещението е разделено като кошер — на малки стъклени кабинки. Килерът и пералното помещение сега са кухня, обзаведена в модерния институционален стил. Стаите, в които те спяха някога, сега са кабинети с плюшени килими и лъскави бели бюра.
Иззад раменете на Мариане надничат призраци, а гласовете им отекват в ушите ѝ: Графинята, Албрехт, Кони… и Бената — какво ли биха казали те за тази метаморфоза? Не след дълго Мариане спира да се усмихва и да кима. Мартин може да поеме лековатите разговори. Тя трябва да възприеме всички тези промени, а това се оказва по-уморително, отколкото си мислеше отначало.