Стаите на втория етаж откъм фасадата, където преди години Графинята настаняваше най-почетните си посетители, сега са „стаи за гости“. Обиколката на замъка приключва тук и Алис безапелационно нарежда на Мариане да си полегне. Мариане се отпуска на леглото, което са подготвили за нея, и поставя ръце на гърдите си. Да, наистина, изтощена е, но не ѝ се спи, а и въздухът в тази влажна и запечатана отвсякъде стая е твърде задушлив, дюшекът е прекалено мек. Аня Келерман трябва да пристигне вечерта. Изнервя я това тревожно, трепетно очакване.
Мариане става от леглото не без известно усилие. Поглежда през прозореца: навън обслужващият персонал застила малки масички с бели покривки. Лекият ветрец ги надига и подмята, а пред очите на Мариане отново се появяват чаршафите, провесени от прозорците и от островърхите кули на църквите: „Предаваме се, предаваме се, не стреляйте!“. Тези времена напоследък ѝ се струват толкова близки. Не войната, не проваленият опит за преврат, за които е писала и отговаряла на въпроси в безкрайните интервюта, а Краят и периодът след него. Те още не са изсушени, не са хербаризирани в проста и ясна историческа хронология.
В пет без петнайсет Алис се връща.
— Време е да се обличате. — Въздъхва. — Но не сте спали.
Първо Алис ѝ помага да се намъкне в стягащия клин, който трябва да носи под полата си, за да подпомага кръвообращението ѝ, за да не се образуват тромби или съсиреци, или каквото и да е там. Тя се подпира на силния гръб на Алис, докато по-младата жена опъва стегнатите крачоли върху подутите ѝ, нашарени от петна колене. Внезапно прозрение стряска Мариане: Алис вече познава тялото ѝ по-добре от нея самата.
След клина Алис ѝ помага да си облече полата от туид и сивата копринена блуза. Преди да замине, Елизабет ѝ беше изпратила колет за случая: тъмносиня туника и сако без копчета от прекрасна полукашмирена тъкан. Да има какво да облечеш в големия ден, беше написала на картичката, като че Мариане е дете, което се явява на състезание по правопис. Няма стая, в която въздухът да е достатъчно и за Мариане, и за Елизабет. Бяха го разбрали по трудния начин, но след като приеха фактите, животът стана някак по-лек. Сега се виждат два пъти годишно — веднъж за два почивни дни в началото на лятото и веднъж на американския Празник на благодарността. И в двата случая Фриц, Катарина и децата им също пристигат, за да разсейват напрежението. Елизабет така и не се омъжи. Сега е президент на сравнително добър университет — може да се каже, че е знаменитост. Този тъмносин официален тоалет е тъкмо в неин стил: тя така се облича за семейни празници или за обяд в неделя. За речи, церемонии по награждаване или телевизионни изяви винаги носи безупречни строги костюми, като новите политици. Мариане може да си затвори очите за обидата, прикрита зад този жест, но не смята да облича костюма подарък.
— Как изглеждам? — пита тя.
— Красива — отвръща Алис. — Като себе си.
От огледалото я гледа стара жена с твърд, непоколебим поглед.
Долу вече е започнало първото от тържествата, организирани за тази двудневна среща.
Стипендианти от различни страни — най-вече европейци, няколко африканци и малка група китайски дисиденти — се шляят край маса, отрупана с вина и ордьоври: специални сирена, мариновани зеленчуци и сандвичи с шунка, плата със скариди и пиле сатай — странна смесица от европейска и американска кухня. Графинята би одобрила подобна еклектика. Но самият институт „Фалкенберг“ би бил твърде сериозен за нейния вкус.
Мариане е зашеметена от интернационалността на събитието, от разнообразието на света, представено тук. Толкова много култури, толкова хора с напълно различно потекло в този замък, строен, за да защити някой — вероятно неграмотен и със сигурност тесногръд — феодален владетел. Имаше момент в живота ѝ, и той не беше чак толкова отдавна, когато трансформацията на замъка и многообразието на публиката, събрана тук, щеше да ѝ изглежда като застраховка срещу възможността някой режим, подобен на нацисткия, да набере мощ. Но сега тази асоциация ѝ се струва твърде неясна. Бедрото я боли и лицето ѝ е сковано. Толкова много хора има по света. И това е основното, най-важното, което Мариане вижда тук.
Клер пристига и на мига долита при Мариане, пълна е с въпроси и идеи, води хора, които иска да ѝ представи. Прекрасна е с тази гъста тъмна коса, събрана в безредна купчина високо на тила ѝ, с тази червена блуза с дълбоко деколте. Мариане се замисля за Бената: тя живя във време, когато нямаше как една жена да съчетава интелект и съблазнителност. Сърцето ѝ се свива от тъга. За разлика от Клер, Бената беше затворник на собствената си красота.