Мариане замръзна на място за миг, без да откъсва поглед от него, докато накрая той не вдигна очи.
— За кога ви трябва?
Тя сама достави лекарството.
В замъка миришеше на пушек от въглища и на болест. Мъжът лежеше на дюшек до печката. Беше по-блед и още по-кльощав, отколкото в деня, когато Мариане го видя за пръв път. Лицето му лъщеше от пот.
Мариане влезе, но той сякаш изобщо не я забеляза.
Тя протегна ръка и подаде на Аня пакета с лауданум. Доктор Шефер беше проявил завидна щедрост. „Зъбобол“, беше му казала Мариане.
Тя не посмя да влезе много навътре в стаята. Това, което някога беше светилище, сега беше осквернено.
— Благодаря ти, Мариане — поде Аня с непознат тон, изпълнен с разкаяние, но не вдигаше очи. — Много крещеше… — Гласът ѝ излиня и затихна. С всяка нейна дума заплахата, че може да го разкрият, надвисваше и над двете.
— Доктор Шефер каза да му дадете четири капки, разтворени във вода, сутринта — заизрежда инструкциите Мариане. — После още толкова по обед и вечерта. Ако много се налага, и през нощта, но да не се превишава дозата — продължаваше тя. — За това особено настоя.
Аня вдигна очи.
„Да не се превишава дозата…!“ И в този миг Мариане разбра. Изведнъж усети как кръвта ѝ се смразява, но миг след това закипя. Как не беше се досетила за намеренията на Аня от самото начало?
Мъжът на дюшека се загърчи в пристъп на суха, давеща кашлица.
Мариане усещаше погледа на Аня — умоляваше я за нещо… Какво? Позволение ли? Или прошка. Цялото тяло на Мариане изтръпна от тази мисъл.
— Мариане — успя да каже най-сетне Аня, — ти си добра жена.
Мариане не отговори.
Но през целия път надолу по хълма думите на приятелката ѝ кънтяха в главата ѝ, но не като твърдение, а като въпрос.
А на следващия ден Райнер беше мъртъв.
За Мариане и Аня не е трудно да се измъкнат от тържеството. Клер е прекалено заета да създава контакти. А когато си стар, много неща ти се разминават.
Мартин и Мери, техните влекачи близнаци, ги извеждат от тълпата и ги настаняват в библиотеката, като че са малки деца — с чинии с лакомства и чаши с вода. Мариане ги гледа през стъклените врати — говорят си. Омъжена ли е Мери? Или разведена? Не може да си спомни. Мери отмята глава назад, смее се, обеците с висулки се люлеят и галят врата ѝ. Мартин се опира на каменната стена с ръце в джобовете, с наведена глава, с онази загадъчна усмивка, която винаги е карала жените да си умират да му угодят. Ако не се брои посивялата коса, той изглежда като младото момче в гимназията, точно както го помнеше Мариане. Пред очите ѝ се появява баща му — същата стойка, същата усмивка, същият поглед като Мартин сега, с понадигнати вежди, обезоръжаващо невярващи. Ярък слънчев лъч.
Скоро гостите на тържеството ще се отправят към музикалната зала за предстоящия концерт. Но Мариане и Аня ще останат. Та в крайна сметка тъкмо това е същинската причина Мариане да дойде тук: да има възможност да поговори с Аня, да изяснят миналото.
— Как е Анселм? — подема разговора Мариане.
— Фармацевт е. Но не е щастлив. — Аня клати глава.
— Защо?
Аня свива рамене. Типичен жест за предишната Аня — не толкова на безразличие, колкото на самокритика.
— Не мисля, че е способен. Никога не съм го учила на това.
— Ти му осигури добър живот.
Но най-същественото все още се носи между тях: всички въпроси, които Мариане никога не зададе.
— Не зная — отвръща Аня. — Правех, каквото смятах за правилно. Но не мисля, че аз съм добър съдник за това.
— Ха! Като цялото ни поколение, нали?
Аня клати глава с това ново трагично изражение, което е придобила в старостта си. Прекалено сериозна е и не може да се засмее.
Те бавно се отправят на пътешествие в миналото.
Волфганг живее в Северна Германия, няма деца, само сурова, недружелюбна жена. Анселм е женен, има две дъщери и работи в аптека, но не е собственик, както е мечтал някога. Фриц живее в Берлин и е все такъв веселяк, с три деца, куче и хубава артистична съпруга, петнайсет години по-млада от него. Катарина живее в Денвър, преподава, Елизабет все си изнася речите… Мариане криволичи бързо и ефикасно като змия към жертвата си.
— Някога казвала ли си на децата си за Райнер? — пита Аня, най-сетне готова да се гмурне в дълбините.
Мариане поглежда приятелката си.