На леглото до нейното Мери все още спи и леко похърква, а тъмната ѝ коса е разпиляна по възглавницата. У Аня се надига вълна от нежност към уморената ѝ дъщеря. Тя трябва да си почива тук, а не постоянно да обгрижва майка си. Горкото момиче (за Аня тя винаги ще е момиче) се нуждае от спокойствие, след всички грижи за децата след дългите работни дни. Вечно гонят срокове, наваксват с уроците, бързат за уговорките… но такъв е модерният живот, сами си причиняват този стрес.
С едно залюляване Аня спуска краката си на пода, после опипом взема бастуна си. С мъка се изправя и се запътва към банята. Там вижда лицето си в огледалото и дори сега, след толкова години, то я изненадва. Когато си мисли за себе си, тя не си се представя с всичките тези бръчки, с толкова много сиво. Но няма значение. Тя наплисква лицето и шията си и сресва косата си. После се връща в стаята и внимателно, за да не вдига шум, опипва дрехите, метнати на стола.
— Майко — долита сънливият глас на Мери от другото легло.
— Шшш! Рано е. Поспи си още.
— Имаш ли нужда от помощ? — Мери се изправя и сяда в леглото.
— Не, не! Какво си мислиш, че правя всеки ден у дома? — Гласът на Аня е по-ядосан, отколкото е искала да звучи.
— Добре — промърморва Мери и отново ляга.
Навън небето вече порозовява. Слънцето обгръща хълма с вълни от светлина, а той е сякаш оголен, не е както преди. Сега всичко е земеделска земя, навсякъде, където навремето имаше гори. Ето че Германия вече е аграрното чудо, което Хитлер все бленуваше: всеки квадратен метър е засаден със земеделски култури, навсякъде са набучили ветрогенератори, покрай магистралите са източили безкрайни соларни панели. Вече няма нито пустеещи, нито прахосани земи. Дори и ивиците гори си имат роля — предпазват градовете от грохота на аутобаните или са оставени да прикриват като параван каменни кариери или напоителни съоръжения.
Аня се измъква през новата елегантна входна врата и се отправя по равната настилка на пътеката.
Най-близката горичка зад замъка все още си е на мястото. Острите върхове на боровете се издигат като планинска верига в края на ливадата. Оттук изглежда съвсем същата, каквато си е била винаги. Аня би искала да мине през неравните треви и да влезе в гората, но не може да се довери на краката си по тази набраздена от коловози земя, затова сяда на каменната стена до пътя и си припомня.
В тази горичка тя и момчетата погребаха Райнер. Увиха изтерзания му труп в един чаршаф и го изнесоха от замъка — беше лек като дете. Аня не чувстваше нищо в този момент, нищо, освен облекчение. Този мъж вече не беше съпругът ѝ, а нейната тайна — човек, който на всяка крачка бе правил грешния избор, а тя самата сбърка, като избра него. Той беше втората огромна грешка в живота ѝ. Първата беше, че повярва в Хитлер. И в онази чудата, несъмнено човешка плътност на тялото на Райнер със студеното безжизнено рамо, което се блъскаше в крака ѝ на всяка крачка, тя усещаше колко дълбоко се е заблудила в преценката си.
Пръстта беше замръзнала, затова гробът беше плитък и щом положиха тялото на Райнер в изкопа, Аня и момчетата — като че се бяха разбрали без думи — за миг застинаха на място. Тя не се моли, та за какво да моли и на кого? На някакъв Господ, за когото беше сигурна, че не съществува ли? Ако имаше ад, Райнер несъмнено се беше запътил натам.
Но докато стоеше пред гроба му, тя се насили да си спомни онова момче, с което се беше сприятелила преди толкова години в чакалнята в бащиния ѝ дом. Същото момче, което водеше болния си баща всяка седмица за манипулации при хер доктор Форцман, което позволяваше на стареца да се отпуска тежко на тесните му рамене и му предлагаше глътки вода от манерката, която се беше сетил да вземе в чантата. Той беше добър син. А отначало беше и добър съпруг: внимателен, ентусиазиран, предан. Проявяваше постоянство в любовта си — беше така дълбоко убеден, още от много ранна възраст, че ѝ е писано да бъде негова съпруга.
И както стояха над безжизненото му тяло, на Аня ѝ хрумна, че за всичко тъмно в душата му е виновна тя. Тя никога не беше отвърнала на страстта му. Никога не го беше обичала достатъчно. Може би на плещите ѝ тегнеха не само нейните собствени, но и неговите грехове.
До нея Волфганг мрачно пристъпваше на пръсти. Анселм беше по-прикрит и неразгадаем — навел глава, с ръце, потънали в джобовете. Не можеше да го попита какво си мисли; тази тиха вода беше твърде дълбока. Но все пак бяха заедно и това си беше утешение. Ако имаше нещо, на което беше научила синовете си, то беше мълчанието — те се носеха по теченията му като опитни моряци. Тримата се срещаха в откритото му море — три кораба, чиито бордови светлини примигваха в непрогледния мрак, разбираха се без много думи, стигаше им да си кажат: „Познавам те, идваме от едно и също място“.