Две седмици по-късно Аня научи за смъртта на Бената. И с тази смърт тя беше останала сама в траура си. Двете момчета винаги бяха пазили известна дистанция от младата красива майка между тях. А Мариане, която със сигурност скърбеше колкото и тя, никога не би ѝ проговорила повече.
Аня научи за смъртта на приятелката си от Мартин. Беше ѝ пратил кратка бележка, в която пишеше къде и кога е погребението, но когато получи съобщението, то вече беше минало.
И както седеше във всекидневната на прохладната стара селска къща на Керстен, Аня пусна листа в скута си.
— Е? — попита Керстен, който седеше в креслото си, изненадан от резкия ѝ жест.
Огънят в печката проблясваше, бебето мъркаше доволно, заспало в ръцете на Аня.
— Бената е мъртва — успя да каже Аня.
Съпругът ѝ се ококори.
— Как?
Аня поклати глава. Толкова беше потресена, че тялото ѝ олекна.
— Фина жена беше тя — каза Керстен и също поклати глава. И това изказване прозвуча не като наблюдение, а по-скоро като анализ. Прекалено фина за този свят на животинска грубост и грозота.
Милата Бената, нейната мечтателност и непрактичност напомняха, че все още има красота и светлина. Тя винаги успяваше да разсмее Аня. Дали краят на авантюрата ѝ с хер Мюлер я е убил? Толкова разстроена изглеждаше онзи ден в болницата… Би било точно в стила на Бената да умре от любов. Но Аня нямаше кого да пита.
Самотна в тъгата си, Аня окачваше борови клонки и портокали с набучени зрънца карамфил, както я беше учила Бената. Те придаваха на атмосферата в къщата пикантност и сладост. И когато Аня се разхождаше под тях с бебето в ръце, малката Мери източваше вратле да види тези обикновени предмети, които подскачаха и просияваха в тъмното, и — окачени там — ставаха толкова красиви.
А тази сутрин, докато Аня седи на каменната стена, замъкът лека-полека започва да се оживява. Един мъж разтваря червен слънчобран на новата красива тераса на покрива. На първия етаж някой от гостите дърпа пердетата на големия прозорец. Приятна гледка е замъкът с новия му живот; станал е такова полезно, демократично място, приютява всички тези добронамерени хора от всяко кътче на планетата. Те се опитват да проумеят всякакви сложни неща: какво прави хората жестоки или добри и как можем всички да живеем заедно в мир. Аня оценява усилията им, макар да не ѝ се вярва, че скоро ще намерят отговор. Хитлер винаги е твърдял, че на света има прекалено много хора… в Германия има прекалено много хора; Германия е така малка, а хората — толкова много. Но после — разбира се — се оказа, че неговото решение на това несъответствие не е цяр, а симптом на болестта. Той беше този от плъховете в лабиринта, който започва да яде останалите.
Аня тъкмо се кани да стане и да се отправи към замъка, когато вижда, че някой се приближава към нея. Жена. Вятърът развява косата ѝ. Мери.
Аня вдига ръце и ѝ махва. Ръцете на Мери са заровени дълбоко в джобовете на якето — то изглежда като броня с яка и е от гладка плътна материя, като гума. Странна одежда, проектирана за особени обстоятелства, но сега ги обличат при всякакви случаи; също като онези панталони с безбройните джобове и халки или онези лъскавите, които според Аня са само за гимнастички, а сега всички ги носят, дори зрели мъже карат велосипеди, обути в такива хлъзгави, опънати като кожа клинове. Аня е прекалено стара и не ги разбира тези неща.
— Не можах да заспя повече — казва Мери, когато стига до нея. — Мъчно ми е за децата.
Децата… мисълта за тях е от друг свят, от друг живот. На Аня ѝ е нужно малко време да проумее какво ѝ говори дъщеря ѝ.
— Ще оцелеят — казва накрая тя. — Но да, нормално е да ти е мъчно.
Мери въздъхва и сяда на каменната стена до майка си.
— Прекрасна гледка — казва Мери. — Бях забравила колко е красиво тук, в тази част на света.
И Аня е забравила. Водена от импулса си, Аня хваща Мери под ръка. Не е правила това, откакто се караха.
Мери притиска ръката ѝ. Какво облекчение! Чак очите на Аня се напълват със сълзи.
— Не те заслужавам — казва Аня. — Толкова много грешни неща съм правила. Целия си живот съм живяла погрешно.