Всеки път, когато се заговори за пропускателен пункт, Аня и момчетата ѝ трябва да се шмугват в гората заедно с всички останали бежанци без документи. Напредват болезнено бавно. И това тревожи не само тях. Горите са изпълнени с гняв и паника. Всички говорят за руснаците: как ще ядат германски деца и ще изнасилват германки, как ще подпалват германски домове. Тези фантазии поне ги разсейват от студа. Та какво е едно измръзване пред опасността да те изяде изгладнял руснак? Повечето хора тук лесно се поддават на манипулация, свикнали са да вярват в това, което им диктуват идеолозите, а не в това, което са научили от реалността пред очите им.
А студът сам по себе си им създава доста проблеми: вкочанени пръсти, рани по ръцете, устните и клепачите, които няма да зараснат. Живите бежанци свалят дрехите от труповете на онези, които не са имали късмета да оцелеят, и се сгушват един до друг в дървени навеси и плевни, притиснати до някой непознат, за да не умрат от студ. На север, където бежанците трябва да пресекат замръзналия Вислински залив, се носят слухове как конете били сковани в леда и каруци с цели семейства изчезнали в ледените води на залива.
Аня не се страхува толкова от измръзването или от руснаците, колкото от това, че могат да я върнат обратно. Руснаците не са отделни хора. Те са цяла армия. А армиите, поне доколкото тя знае от опит, не се интересуват толкова от отделни хора, колкото тези отделни хора си мислят. Потокът от бежанци е като кръвта от отрязана ръка — неприятен страничен ефект, а не основната причина. Руската армия преследва германската армия, а не тези остатъчни човешки продукти от битките помежду им.
Тя и синовете ѝ се движат на юг и на запад и все повече се приближават до фронта. Нощем чуват изхвърлянето на гилзите и тракането на барабаните на огромните автомати. Поизплашените пътници с мъка се изправят на крака в един, два, три часа посред нощ и продължават прехода си сред тъмнината на нощта, стиснали вързопи или повлачили ръчни колички. Каруци никой няма. Конете отдавна са изчезнали. Ако нацистите не са ги иззели за фронта, руснаците са ги откраднали.
От няколко седмици Аня забелязва сред тълпата от спътници бежанци една блага на вид жена. Средна на ръст, със светлокафява коса, затъкната под грубия ѝ шал. Лицето ѝ е мило — не е старческо, а по-скоро състарено… и интелигентно. Има син — момченце, горе-долу на годините на Волфганг, но доста по-дребно и болнаво. Аня ги е виждала вече няколко пъти да нощуват в изоставени обори и гарови сгради по пътя. Успокоява я присъствието на тази жена — прилично изглеждащ човек, с когото би могла… в един друг живот… дори да се сприятели.
Аня не храни особено топли чувства към останалите познати лица. Не са ѝ симпатични нито старицата полякиня с дразнещо излъсканите мъжки жокейски ботуши, нито украинката — майка, повела шест деца и слабоумен младеж, когото от време на време удря по главата и на когото дава най-малките порции храна, нито кльощавата като скелет млада жена с бебето, увито като безжизнен вързоп до гърдите ѝ, не одобрява и стареца, който с последни сили бута ръчната количка с полумъртвата си съпруга с подути нозе. „Краката ѝ изглеждат така, сякаш всеки момент ще гръмнат“, беше казал Волфганг, когато я видяха за пръв път. Аня почти не може да гледа повечето си спътници. Затова е насочила цялото си внимание към синовете си: дали имат нужда да поспрат за почивка, дали не са болни. От две седмици тежка диария мъчи Анселм и вече не могат да продължат. Отговорността е изцяло нейна. Нали тя взе решението да избягат.
В повечето случаи бежанците не проявяват щедрост към спътниците си в този преход. Общото им нещастие не ги подтиква да създават приятелства; провизиите им са съвсем оскъдни, а настроението — ужасно мрачно. Те бягат от, а не към, и са онемели от ужас заради неопределеността на крайната точка на пътуването.
Ала една вечер се оказва, че Източният фронт е паднал и руснаците са на път да превземат селото, където са се укрили Аня и останалите. Земята трепери под тежките човешки стъпки — цял батальон, следван от тътена на танкове. Мощните вълни на паниката се разливат из всички тайни кътчета на селото и разбуждат сгушените хора. Аня ясно си спомня, че тогава за пръв път вижда тези хора наистина да бягат, при това като подплашено стадо. Чуват се изстрели. Пътят, който в границите на селото е доста стеснен, се оказва залят от човешко море.