Аня и нейните момчета остават скрити в плевнята, където са намерили убежище. Почти всички останали са побягнали. „Не трябва ли и ние да бягаме?“, пита Анселм. Поглежда към нея, очите му са ококорени… Той по природа е неспокоен, а сега, по време на похода, му се появи и тремор.
Чуват крясъци откъм улицата долу. „По-добре да постоим“, отвръща Аня с увереност, която всъщност не чувства. Но поне ще се предпазят от човешката лавина долу.
Когато руснаците най-сетне нахлуват в селото, гредите и трегерите на обора се разтрисат. Пред войниците се движат няколко танка от тежката артилерия, които едва се побират в тясната селска улица. Без да продумват, Аня и момчетата се промъкват към капака на шахтата, за да погледнат какво става навън, и чак тогава тя осъзнава, че не са сами. Онази жена, която напоследък е започнала да забелязва, както и синът ѝ, са вече при отвора и надничат навън. Без излишни приказки жената се отдръпва, за да им направи място, и потупва пода до себе си, като че са стари приятелки.
Навън вилнее сцена на абсурден хаос. След артилерията вървят руски пешаци, сякаш решени да набият по-надълбоко настилката с ботушите си. Духът им е приповдигнат, подвикват си на грубия си войнишки език, пеят, подават си манерки. Сред потока войници са се разпръснали последните цивилни бежанци — дребни, сивкави, ужасени, те стискат вързопите си, притискат се към вратите на къщите, клечат на земята, някои дори са покрили безпомощно глави. Но руснаците почти не ги забелязват и тъкмо това Аня смята за някак перверзно смехотворно: ето ги войските, заради които тази човешка маса се е втурнала да бяга и седмици наред вече е на път, а войниците просто маршируват покрай тях. След цялата тази паника тяхното пренебрежение изглежда почти обидно.
— Изобщо не им е до нас — обажда се другата жена, като че е прочела мислите на Аня.
— Вижте го онзи! — Волфганг сочи към дребен набит войник с брада, който пее и танцува нещо като руска жига.
— Като дресирана мечка е — смее се жената.
Край тях цари чудноват уют, всички са се струпали край прозорчето и остават там часове наред, докато се извървят и последните руснаци. От време на време в обора долу нахлуват руски войници — понякога е един, друг път са двама — търсят изостанал добитък, тряскат вратите на празните клетки и стрелят нахалост. Горе, в плевнята, те затаяват дъх. Някакъв особено старателен мъж се закатерва по стълбата, но отвън друг му подвиква и той се отказва. Горе сред сламата облекчението ги главозамайва.
Аня е името и на другата жена, макар че винаги са се обръщали към нея с второто ѝ име: Герда. „Знаех си аз, че неслучайно те харесвам“, казва Аня, когато научава. Това е първият ѝ опит да каже нещо, което поне малко наподобява шега от незнайно колко време вече. Момченцето ѝ се казва Олгар. Мило дете, със светли очи и пакостливо чувство за хумор. Кашлицата му е притеснителна, звучи като свистенето на крилата ракета. Той обаче не се оплаква, дори в страничния си джоб носи тесте карти за игра. Докато чакат, учи Анселм и Волфганг да играят покер.
Когато и последните войници от батальона вече са преминали, Аня, нейните момчета и новите им приятели слизат по стълбата.
След набезите на руснаците в селото е настъпило всеобщо объркване. Един фермер, който допреди малко охраняваше с пушка свинете си, е прострелян, свинете — взети, а съпругата му вие на улицата. Друга жена твърди, че е била бита, а дъщерите ѝ — изнасилени. В целия този хаос няколко човека са премазани. Трима украинци лежат, проснати в основата на тухлена стена — явно жертви на сформиран на място наказателен отряд. Руснаците, изглежда, не проявяват никаква милост дори и към собствените си войници, пленени и принудени да се бият на страната на германците.
Но положителната страна на всичко това е, че не са набивали жени на байонетите си през срамните им части, нито са яли трупове на германци, нито са клали и пекли на шиш деца, както предричаше Гьобелс. Аня се надяваше, че поне са набучили на байонетите си няколко есесовци по пропускателните пунктове. Тя оставя синовете си на грижите на новата си приятелка и помага да извлекат труповете на украинците от улицата. Ще ги погребат в местното гробище, освен ако някой не дойде да ги потърси. Което — в най-добрия случай — е малко вероятно.
Когато пада нощта, Аня, Герда и момчетата се прибират в плевнята. Герда изважда крайшника черен хляб и раздава на всички, а Аня реже от кървавицата, която дълго е пазела. Навън покривите на къщите са сковани в мраз и блещукат на лунната светлина. Димът от горяща къща се извива към небето и децата се редуват да казват какви фигури образува: „русалка“, „подскачащ елен“, „кучешка глава“. Завладяло ги е усещането, че нещо празнуват, но какво точно, не знаят. Знаят със сигурност, че нищо още не е свършило, а и все още ги чака дълъг път. Значи, празнуват новото приятелство. Аня не е изпитвала подобно нещо от години.