— Кобилата е стара. А и собственикът се нуждае от нея — отвърна Мариане с възможно най-спокоен глас.
Мъжът вдигна очи:
— Моите хора също.
В този момент много от мъжете бяха вперили погледи в нея. Е, те не бяха точно мъже, помисли си тя в изблик на гняв. Жалки останки от мъже, бяха загубили всичко човешко у себе си.
— Има дажби за освободени затворници в бежанския лагер в Тьолинген — каза с охладнял тон Мариане.
Мъжът замълча за миг, но после отвърна:
— Нагледахме се вече на лагери.
По-ниският и набит мъж, който беше дошъл с него до входа на замъка, пристъпи напред. В главата на Мариане изплува някакво абстрактно предположение, че може да я нарани. За него тя не беше нито по-добра, нито по-лоша от който и да е друг германец. Те бяха от жертвите, а тя — от насилниците.
Но кръвта, която пулсираше в главата ѝ, подхранваше озлоблението ѝ.
— Мога да ви предложа подслон и храната, която имаме — каза тя и безцеремонно скръсти ръце. — Но коня не. — Последните думи тя изрече решително, изправила рамене.
Те обаче насочиха вниманието си към нещо друго. Стана ясно, че не гледат нея, а някъде зад гърба ѝ, към замъка. Мариане се обърна и видя Аня да слиза припряно по хълма с твърдо, но разтревожено изражение.
— Мога ли да помогна с нещо, фрау Фон Лингенфелс? — провикна се Аня, щом приближи достатъчно.
— Гладни сме — отвърна високият мъж, преди още Мариане да успее да отвори уста. — Искаме коня.
Аня забави постепенно крачка и спря.
— Коня ли?
— На хер Келерман — обясни Мариане и скръсти ръце. — Невъзможно е.
Аня гледаше ту към Мариане, ту към мъжете. Накрая заговори бавно и разумно:
— Тези хора са гладни. Повече супа няма.
Фрау Грабарек тръгна с водача на групата към стопанството на Келерман: сама щеше да го помоли да даде Гилда. Келерман не се съпротивлява изобщо. Твърде стар беше и твърде прагматичен, знаеше, че няма смисъл да влиза в безсмислени разпри. Гилда беше почти окуцяла, а и храната ѝ му излизаше скъпо. Имаше и един по-млад кон, скопен — за жътвата впрягаше него.
И ето че Келерман поведе старата кобила нагоре по хълма, а когато стигна до замъка, просто наведе глава и подаде юздите на Мариане. Не беше от сантименталните. Беше изгубил способността да движи дясната си ръка в предишната война, жена си — при раждане, а единственото му дете умря от скарлатина. Дори не понечи да се прости с кобилата.
Докато чакаше, Мариане успя да се стегне. Мъжете умираха от глад, а и конят не беше неин, нямаше какво да губи. Беше постъпила глупаво, като се опита да свърже собственото си страдание с тяхното. В душите на тези мъже нямаше място за чуждата болка. А и защо да има? Един господ знае какво са преживели през последните години. Бяха далеч от домовете си, а повечето от тях дори нямаха домове, където да се завърнат: селата им бяха унищожени, семействата им — избити, а и Съветският съюз сигурно беше погълнал родните им страни, цели…
И така, хер Келерман ѝ връчи юздите на Гилда и тя ги прие.
Но Гилда усети коварната цел на кладата, която мъжете бяха спретнали пред обора и — може би за първи път в живота си — се възпротиви. Задърпа се назад и затропа с крака.
— Всичко е наред — опита да я успокои Мариане, макар че явно беше тъкмо обратното. Тя подръпна юздите и Гилда пристъпи предпазливо напред. После спря, изпъна врат да погледне отново хер Келерман, нейния стопанин от вече близо двайсет години. Значи така ѝ се отплащаше той за безропотната служба.
А и какво ли облекчение можеше да ѝ предложи Мариане? Хер Келерман беше в правото си да ѝ обърне гръб и да си тръгне. Нямаше нищо за казване. Сега Гилда изглеждаше подивяла и оглупяла от страх, принизена до най-животинската си същност. Но всички те живееха в такова животинско време: и тези мъже, и собствените ѝ деца — уплашени, скрити в мазето, и кобилата на хер Келерман. Мариане подаде юздите на по-якия.
— Не я карайте да чака — каза му тя на руски, благодарна, че не се налага да казва тези думи на своя език.
Огънят през цялата нощ пращя и пука. Буйните му искри се носеха към небето. Когато луната се показа, мъжете запяха — жизнерадостна, буйна песен, с непознат ритъм и в странна тоналност, която удавяше непривичното, ужасяващо цвилене на кобилата.
В ъгъла на кухнята седяха Елизабет и Катарина, вкопчени една в друга, и плачеха. Бената беше като кълбо оголени нерви, подгъваше чифт стари панталони на Фриц, за да може Мартин да ги износи, шиеше, разшиваше, зашиваше наново и накрая пореше шевовете. Фриц стоеше до прозореца и не можеше да откъсне ужасения си поглед от клането, като омагьосан. Мартин, незнайно как, спеше.