— Тези мъже скоро ще дойдат да питат за шнапс — каза Аня.
Двете с Мариане се спогледаха.
— Няма да е зле вие да нощувате в мазето — предложи Мариане на Бената и момичетата. — Може да пренесем долу дюшеците.
И така, решението беше взето. Всички, освен Мариане и семейство Грабарек, които настояха да останат на пост горе, щяха да нощуват в мазето. Само Фриц се опита доста колебливо да се възпротиви. Мариане виждаше как сълзите напират в очите му и едва ги удържа. За първи път от много години ѝ се прииска да го прегърне, да го притисне към себе си, да целуне главичката му — нейното малко момче, сина на Албрехт, та той е само на осем. Но се сдържа и каза с цялата си нежност:
— Иди с тях, Фриц. Няма смисъл да стоиш тук.
И когато всички бяха настанени в мазето за зимнина, където имаше врата с ключалка, Аня и Мариане седнаха в затъмнената кухня и зачакаха, заслушани в песните, пращенето на огъня и откъслечните крясъци на мъжете.
Както и очакваха, мъжете се приближиха до вратата, но този път двете жени отвориха заедно и подадоха всичката сливова ракия, която беше останала от Вайслау. Някои от мъжете вече бяха припаднали по паветата, други пък се влачеха на четири крака до някой ъгъл и повръщаха. Тялото на Гилда изглеждаше чак скверно, с краката, завързани на пръта, главата — виснала неестествено, а коремът ѝ — разпорен и почернял.
С шнапса в ръка, мъжете се оттеглиха обратно към обора, а двете жени пак седнаха в тъмното. Въпреки всичко — коня, мъжете, грубото разголване на чувствата ѝ — Мариане усети как я обхваща странно спокойствие. Вече виждаше съюзник в тази тайнствена и прагматична жена до себе си. И за момента това ѝ беше достатъчно.
Когато най-сетне заспа, Мариане сънува работниците поляци. Цял ден бяха се щурали из пролуките на съзнанието ѝ, потракваха, подрънкваха из тайните кътчета, където ги беше заровила. И сега те нахлуха в съня ѝ като призрачни съдници.
Бяха сигурно двайсетима, разпределени да квартируват в имението във Вайслау, след като изпратиха на фронта местните ратаи, които дотогава обработваха земята. Бяха от далечната източна част на Полша, която тогава беше минала под германска власт и я управляваше генерал-губернатор; всички работници, до един, бяха полски граждани, класифицирани като негодни за германизация. Затова, според нацистката терминология, те трябваше да бъдат работна ръка в полза на висшата раса. Нацистки глупости. Но семейство Фон Лингенфелс не отказаха услугите им. А как иначе да обработват земята в стопанството си? А и отказът им би събудил подозрението на нацистите към дейността на Албрехт.
Издигнаха допълнителни постройки до старата кочина. Мариане си спомняше как им носеха някакви легла и маси, иззети от старата кухня на прислугата, и как опънаха бодлива тел по прозорците.
Всички работници носеха на реверите на дрипавите си униформи нашивка: „П“ — „поляк“. Отчитаха се на Роланд Цепел, който отговаряше за стопанството. Той ги наричаше „Унтерменшен“. Така нацистите наричаха всички неарийци, а циганите, славяните и евреите бяха самото дъно на тази група. „И те са хора — беше казала Мариане, когато го чу да използва тази дума. — Трябва да се отнасяте така, че да пазите достойнството им.“ Роланд Цепел изрецитира пламенно един нацистки памфлет за управлението на чуждестранните работници: „Не бъркайте поляците работници с германците. Те не бива да бъдат допускани на трапезата. Според закона побратимяването е наказуемо“.
Мариане впи поглед в него.
Никога не беше харесвала този човек. Той стана член на партията още в самото начало, но дори и преди това не беше особено симпатичен. Нямаше каквито и да било способности, нито можеше да се похвали с остър ум, а и нямаше образование, което да го отличи, и затова си беше съвсем на място сред ония, дето радушно приеха идеята, че принадлежат към висша раса. И все пак, въпреки възраженията на Мариане, Албрехт не го уволняваше. Албрехт и Роланд се познаваха още от детството си; бяха съученици в началното училище във Вайслау, заедно бяха играли футбол, бяха ходили заедно на танцовите забави. За Албрехт тази връзка беше по-силна от политическите убеждения на този човек. Албрехт оставаше все така верен на хер Цепел, а и хер Цепел му беше верен.
И така, под командването на нациста, тяхното имение стана част от една система, която за една нощ въведе робството. Изведнъж Роланд Цепел беше се сдобил с пистолет и командваше двайсетина мъже от всички краища на континента. За Мариане това беше поредната противна черта на нацизма. Ала в своето ежедневие тя все пак я беше приела. Изпращаше допълнителни одеяла, когато времето застудяваше, и се стараеше да осигури на работниците достатъчно супа и картофи; и все пак тя се възползваше от труда им.