И сега, докато лежеше на дюшека си в замъка Лингенфелс, а руснаците пируваха отвън, Мариане осъзна, че не си спомня нито имената, нито лицата на тези поляци. За разлика от местните момчета, които се трудеха на полята преди войната, тя нямаше никаква представа откъде бяха дошли тези мъже. Да, всички те са били последно в лагера Хелмно. Но преди това? Какъв живот са изоставили? Тя така и не се поинтересува.
Когато Червената армия влезе във Вайслау, Мариане вече беше освободила работниците. Беше дала на всеки от тях хляб и картофи, а им отпусна и определена сума от райхсмарките, които ѝ бяха останали, но не се опита да разбере къде ще отидат след това.
Когато дойдоха руснаците, в съседните имения се случваше работниците да убият собствениците или надзирателите си. Веднага щом ги освободиха, те поискаха възмездие, но руснаците изобщо не обръщаха внимание на това. Те имаха свой собствен план за отмъщение. Работниците във Вайслау не се опитаха да мъстят на Мариане. Хер Цепел обаче се беше укрил в таванското помещение в дома на сестра си и дни наред не мръдна оттам.
Този спомен разбуди Мариане и тя се изправи стресната в съня си. Цепел държеше пистолет, но стопанството беше нейно и както той, така и поляците работеха за нея.
Навън руснаците отново запяха. Този път песента беше някак неземна, чудновата, преливаща от скръб и ниски, атонални ноти. Беше нещо за река Волга, за шевицата на времето и ярката нишка на страданието, вплетена в нея. Като че всички те оплакваха заедно нещо и песента им беше онази първична войнишка горест, която извира някъде дълбоко от душите им.
Мариане се отпусна пак на тесния дюшек и заслуша притихнала в тъмнината.
Единайсета глава
Замъкът Лингенфелс, август 1945 г.
Когато Бената се събуди и видя стените на мазето, помисли, че това са стените на затворническата ѝ килия. Как се беше оказала отново тук? По вените ѝ се разля ужас и обхвана всяка клетка от тялото ѝ — от корените на косата до върха на пръстите. Ако се е върнала в затвора, значи е загубила Мартин.
Но не, той беше тук, до нея, топлото му телце лежеше свито на кълбо на дюшека им.
Окопити се, разбра къде се намира: беше на запад, далеч от големия град, в замъка Лингенфелс, с Мариане.
Вчера при тях се беше изсипала някаква сбирщина руски войници. Но не бяха толкова ужасяващи, колкото сънят ѝ. Тя притисна в прегръдките си спящото си момченце и занарежда тихо, почти неволно, благодарствена молитва за неговия млад живот.
Бената беше забременяла, носеше второ дете, когато я пратиха в затвора, но тогава още не знаеше. Когато обаче разбра, животът, който назряваше в нея, ѝ даваше утеха: Кони беше мъртъв, бяха ѝ отнели Мартин, но тя не беше сама. Прекарваше дните си в приглушени молитви и заклинания за живота на бебето, в тихо тананикане на детски песнички на малката сестричка на Мартин. Беше напълно сигурна, че е момиченце.
А после бебето умря. Безжизненото му телце се беше заклещило в нея и тежеше като камък. Знаеше, че е мъртво, много преди тялото ѝ да го изхвърли. Израждането беше чудовищно, утробата ѝ се инфектира и тя остана в лазарета на затвора до идването на руските войници.
И докато лежеше там и ту се унасяше в безпаметността на треската, ту се събуждаше, тя се предаде на мощната и учудващо упорита, яростна ненавист към Кони. Той беше виновен за това, че тя е тук. И за това, че взеха Мартин. И за това, че бебето умря. Ако тя не беше в затвора, бебето със сигурност щеше да е още живо. Беше я изоставил заради възвишените си идеали и тайните си заговори… и заради връзките си с други жени. Джиджи Флагстаф, наперената американка, която най-нахално се опитваше да се сприятели с Бената; Маргарите Федерландер, фамозната берлинска кокетка… и бог знае колко още. А в същото време Бената помяташе бебе след бебе.
Бената и Мартин бяха прекарали безброй дълги самотни нощи в задушливия и неугледен апартамент в Берлин (така различен от дома, който си представяше, когато се омъжваше), загледани в пустите градски улици. Кони не ги беше изпратил в провинцията като жените и децата на другите аристократи. Овдовялата му майка не ги покани в огромното, брулено от ветровете старо имение на Фледерман, а Бената беше прекалено горда и не поиска да отиде там. Пък и то беше ужасно, прекалено помпозно, и в крайна сметка руснаците го превзеха, съсипаха го и разстреляха всички — и майка му, и слугите, които бяха останали при нея. В Берлин Кони все беше зает, все пътуваше нанякъде. А Бената и Мартин стояха изоставени сред тътена на бомбардировачите, постоянно се местеха в бомбоубежището и се връщаха, докато режимът в града все повече се затягаше.