И както лежеше в болничното си легло и жалеше бебето, Бената трупаше омраза срещу всичко това. И освен това се ядосваше на собственото си невежество. Защо Кони я беше оставил в неведение за работата си, след като другите вдовици знаеха толкова много? Дали е смятал, че е прекалено глупава и няма да разбере? И това беше последното доказателство, че са безкрайно отчуждени един от друг. Та тя на двайсети юли 1944 година беше изслушала новините по радиото с едва доловим намек за тревога.
Доста след това Бената започна да се срамува от собствената си непросветеност. Както и от пашкула от гняв и самосъжаление, в който се беше затворила през тези трескави месеци. Но в онзи момент тъкмо този пашкул беше опазил живота ѝ.
Както лежеше на сламения дюшек в мазето за провизии в замъка Лингенфелс, Бената изведнъж започна да чува глух тътен — ритмичен и безспирен. Беше тих, но отчетлив. През високите приземни прозорци се процеждаше сивкава светлина. Започваше нов ден. По-точно четвъртък.
Четвъртък! Внезапно осъзна, че звукът идваше от брадвата на хер Мюлер. Това беше последният ден, в който трябваше да сече дърва в гората. През следващата седмица щяха да го местят в друг лагер във френската окупационна зона. А Мариане и без това не искаше помощта му. Тази сутрин вероятно беше дошъл откъм задния склон на планината, през гората, и не беше видял затворниците. Ако беше ги видял, със сигурност щеше да се върне. Или пък, ако те го бяха видели, те щяха да го върнат. Или да му направят нещо по-лошо. Нямаше да приемат добре внезапното появяване на бивш немски войник, на бивш нацист. На Бената не ѝ трябваха слуховете, за да се досети и сама.
Тя внимателно се изправи на крака. Много беше важно да не събуди Мартин или момичетата Фон Лингенфелс — те спяха на дюшека, който бяха примъкнали долу. Само щяха да ѝ се пречкат. Тя знаеше с кристална яснота — така, както рядко ѝ се случваше — какво точно трябва да направи: да предупреди хер Мюлер, преди да го видят затворниците. Взе си обувките и кухненското ножче, което винаги носеше със себе си, и запристъпва на пръсти към вратата.
Кухнята горе беше празна. Мариане и фрау Грабарек явно се бяха качили в стаите си. А навън, през прозореца, в сивкавата светлина Бената виждаше изтляващия огън и почернелия труп над него — противна гледка. Мъжете се бяха проснали по земята край огъня като трупове на бойно поле и спяха.
Когато Бената излезе от подземието, брадвата на хер Мюлер зазвуча по-отчетливо. Тя се загърна в жилетката си и изскочи припряно от кухнята във вътрешния двор. В другия край беше старата пекарна, в която имаше отвор за изриване на отпадъците в рова. Често беше виждала Фриц и Мартин да се катерят там и да слизат през него чак до тъмното дъно, оттам прецапваха през плитките води и се добираха до другия край, изкатерваха се по стълбата от дъски, набити в стената на рова, и после тичаха по ливадата между замъка и гората.
Бената тръгна бързо към пекарната, така се беше затичала, че не си остави време да обмисли решението си. Беше свежо и хладно утро и дивите грамофончета, обрасли по стените, още не се бяха разтворили. Лястовичките под стряхата се бяха размърдали и прехвърчаха насам-натам като ракети, финтираха и пикираха. Напомняха ѝ на нещо от детството ѝ: на онези лястовички, свили гнезда край улуците на приюта за душевноболни; малките им от време на време падаха от гнездата и тупваха на земята. В едно далечно лято тя се беше опитала да се грижи за тях — даваше им мляко с една пипета, изравяше червейчета и ги хранеше. Вземаше ги в шепи, толкова бяха мекички и пухкави, толкова ѝ беше жал за тях… Те трепкаха в дланите ѝ, примигваха трескаво с ококорените си, блеснали очички. Но не се получи. Измираха едно по едно.
В пекарната беше мрачно и всичко се разпадаше. От години не я бяха използвали. Не беше трудно да намери отвора — дори не беше покрит. Бената коленичи, опря ръце на земята, сниши се и пропълзя през отвора. Дъното се оказа по̀ на дълбоко, отколкото си мислеше, но тя затвори очи и се спусна долу. Падна в лепкавата кал на дъното, но успя, макар ѝ с мъка, да се изправи на крака. Оттам лесно стигна до стъпенките на отсрещната стена. За миг се изкатери и се измъкна от рова. Вече беше на свобода, извън замъка, и трябваше само да прибяга през полето, за да стигне до гората.