Бената отново чу тътена на брадвата.
Не спря, не погледна назад към обора, не огледа огъня и заспалите руснаци. Притича през опърпаните треви, бързаше да се скрие на сигурно в гората. В края на ливадата, преди да навлезе в гората, трябваше да мине през ивицата ниски храсти и трънаци — имаха остри дерящи бодили, но тя дори не ги забелязваше. Щеше да спаси хер Мюлер. Имаше силите да го стори. Тази мисъл — освен че от нея ръцете ѝ се потяха и сърцето ѝ забиваше лудо — я изпълваше с могъща увереност. Толкова пъти я бяха спасявали — Мариане, съседката ѝ, фрау Кеслер в Берлин, пазачът в затвора, който я държеше в лазарета, вместо да я прати в концентрационен лагер… дори веднъж и Кони — нейният рицар в бляскави доспехи, я беше спасил от живота ѝ. Но кого беше спасила тя? Никого. Нито дори собствения си син.
Трябваше ѝ малко време, за да могат очите ѝ да свикнат с мрака в гората. Знаеше къде е сечището, на което работеше хер Мюлер, и си запроправя път нататък, шмугваше се между дърветата, почти на бегом, без да обръща внимание на тръните, които дращеха краката ѝ и раздираха полата.
Но чак когато стигна до сечището, Бената осъзна, че тътенът на брадвата беше затихнал. Сега чуваше гласове. Спря, напрегна слух и се опита да овладее накъсаното си дишане, за да чуе какво си говорят. Двама бяха: хер Мюлер и някакъв друг мъж. Руснак. И разговорът им никак не звучеше като дружелюбна раздумка.
Закъсня! Тази мисъл ѝ подейства като удар с юмрук. Невъзможно. Няма да позволи. Впусна се сред дърветата към сечището. В средата стояха двамата мъже: хер Мюлер и руснакът — нисък, набит, с груби черти, облечен в одрипавялата си червеноармейска униформа. Говореше с дрезгав гърлен глас.
— Хер Мюлер! — провикна се Бената и двамата мъже извърнаха глави към нея. — Дойдох да ви кажа… — продължи задъхана тя — … да се връщате.
По лицето на хер Мюлер се изписа недоумение.
Руснакът се ухили и изруга:
— Шлюха.
Курва. Тази дума Бената я знаеше.
Онзи продължаваше да бръщолеви на руски. Бената не разбираше думите, но схващаше общия смисъл по похотливия му поглед. Руснакът, изглежда, беше забравил за миг пререканията с хер Мюлер, защото го заряза и тръгна към нея.
Бената гледаше този мъж, който сега напредваше към нея, противното му сипаничаво лице, обрасло с проскубана брада, и нещо в нея изригна: той вече не беше просто военнопленникът руснак, който беше успял да се добере до хер Мюлер преди нея, той беше един от всички онези мъже, които я бяха наричали „курва“. Той беше като всеки друг мъж, който се беше бъхтил, борил, пълзял, за да се добере до нея с вонящия си дъх и смрадта на вкиснала пот, обладан от ярост за неща, за които нейното тяло не можеше да има вина. Разбира се, че той беше успял да стигне пръв до хер Мюлер. Как изобщо си беше въобразила, че е достатъчно силна да се меси? Та тя не беше нищо повече от вързоп плът, който разярените кучета си подхвърлят. Бездруго вече беше полумъртва, разкъсана, надъвкана и изплюта. Така я виждаше той. По очите му познаваше.
Но не беше така! Тя беше майка, имаше син, беше жена, която веднъж вече се беше измъкнала. Тя беше съпруга на виден член на съпротивителното движение, беше приятелка на Мариане фон Лингенфелс. Тя вече не беше малката Бената Грубер — хубавичката беззащитна селска девойка, безсилна, бедна, без баща. Тя се стегна и плю с все сила в краката на мъжа.
Развеселеното изражение на лицето му изведнъж изчезна и на негово място се изписа раздразнение. Той не разбираше. Виждаше само нейната предишна същност. Подтиквана от яростната буря, която вилнееше във вените ѝ, Бената бръкна в джоба и извади острото кухненско ножче.
Дванайсета глава
Берлин, краят на април, 1945 г.
Първият път на Бената не беше най-лошият. Войникът беше относително чист, а и беше донесъл храна — кифла, при това с мармалад, че и бира. Беше взел да носи вързопа с вещите ѝ и я заведе в задния двор на някаква бомбардирана къща в Нойкьолн. Дори не се беше прибирала у дома от болницата на затвора. Той се кикотеше, хилеше се и разтриваше краката ѝ като всеотдаен съпруг. Да, наистина, авансите му бяха с предрешен край, но какво от това? Нямаше значение дали ще се съгласи, или не. Но все пак той поне се опита да я спечели, а това, предвид обстоятелствата, беше едва ли не романтично. И когато най-сетне я притисна към оградата, беше противен, но поне не жесток, само прекалено въодушевен и егоцентричен.
На втория, третия и четвъртия път Бената разбра какво е отвращение. И болка — кървава, сковаваща, крещяща болка, каквато не беше предполагала, че съществува в други случаи, освен при раждане.