— Така си е — каза Мариане, макар по очите ѝ да личеше, че не е съвсем убедена.
— Копелета! — изруга Фриц и го пратиха в стаята за наказание.
В Берлин чоплели останките от дърветата в бомбардирания парк в квартал „Тиргартен“. За градовете из цялата страна се носеха слухове, че хората се изхранват с охлюви и плъхове, и всякакви дребни животинки. Всяка събота и неделя гражданите от Тьолинген и Момсен се тълпяха пред стопанствата да просят за каквато и да е храна.
А тук, в замъка, те все пак бяха на топло и се хранеха горе-долу добре. Не смееха да се отдалечават много от кухнята и малките си стаички над нея. По влажната северна стена на балната зала имаше скреж, а дъното на рова беше сковано в лед, но лампите им светеха ярко и огромното огнище гореше с дървата, които хер Мюлер беше нацепил. Редуваха се да седят пред него да си топлят гърбовете. И всички носеха по няколко ката дрехи.
В месеците, откакто бяха пристигнали семейство Грабарек, животът в замъка стана по-удобен и подреден. Фрау Грабарек готвеше добре. Успяваше да превърне суровите твърди зърна в доста прилична каша, знаеше как да свари сироп от захарното цвекло, умееше да се пазари на черния пазар. Връщаше се от града с истинско пшенично брашно, захар и дори черен чай. Освен това беше и по-практична от майката на Мартин и Мариане: караше момчетата да дъвчат кори от смърч, за да се предпазят от бактерии, и зашиваше дупките в джобовете и потниците на Мартин, които никой друг не забелязваше. Сети се да натърка напуканата кожа на бузите му с ланолин, а когато го мъчеше раздираща кашлица, тя сложи на гърдите му лапа. Много добре се грижеше за обикновените телесни нужди. По това тя му напомняше на фрау Фортмюлер от Дома за деца, за която понякога тайничко му домъчняваше.
Момчетата Грабарек — Анселм и Волфганг — бяха още по-тихи от майка си, а това за Мартин беше добре, защото вече му беше дотегнало от вечното бръщолевене на Фриц. А и знаеха трикове, от които наистина зависи оцеляването: как да намират картофи, изостанали след жътва, как да хващат зайци в капан, как да лъжат.
Знаеха също и как да цепят дърва, което беше много важно сега, когато хер Мюлер го нямаше.
Нещо лошо се беше случило в онази нощ, когато руснаците заклаха кобилата на хер Келерман. Нещо толкова ужасно, че никой дори не смееше да попита какво е. Рано сутринта хер Мюлер се беше появил на вратата на кухнята и носеше майката на Мартин. Тя беше като бебе в ръцете му — увиснала на врата му и сгушила лице в гърдите му. И цялата беше в кръв. Имаше кръв навсякъде по нея — по косата ѝ, по блузата, дори по лицето. Мартин никога не беше виждал толкова много кръв.
За миг всички се вцепениха и само гледаха втренчено — дори не можеха да проумеят това пред очите им… а после Мариане започна да задава въпроси: „Какво е това? Къде си била? Добре ли си? О, боже, мили боже! О, Богородице…“. А момичетата писнаха и настана ужасен хаос, докато накрая фрау Грабарек изпрати децата обратно в мазето.
Когато ги повика отново горе, майката на Мартин беше затворена в стаята си, хер Мюлер си беше заминал, а от окървавените дрехи нямаше и следа.
„Не бива никога повече да говорим за това“, беше казала Мариане същата вечер на вечеря, а всички бяха прекалено изплашени и никой не попита: „За кое?“. Дори и Елизабет.
На следващия ден руснаците си тръгнаха. Един от тях бил изчезнал. Водачът им дойде до вратата на замъка да пита дали са го виждали, и Мартин, скрит в сенките, чу как фрау Грабарек казва: „Всъщност да. Не можах да спя снощи и към полунощ гледах през прозореца. Видях един мъж да слиза надолу по хълма“. Само Мартин чу този разговор.
През следващите няколко седмици децата Лингенфелс шушукаха за случилото се, но млъкваха веднага щом Мартин се появеше — бяха започнали да се отнасят към него с нов вид съжаление. Явно да си син на Бената беше причина да те съжаляват. „Нейна ли е била кръвта?“ „Защо е излизала, вместо да стои долу в мазето?“ „Как я е намерил хер Мюлер?“ Тези въпроси измъчваха Мартин, но той не ги задаваше. Нямаше значение какви са отговорите. Хер Мюлер я беше спасил. Мартин беше сигурен в това. Тогава защо Мариане му беше казала да не се връща повече?
След случката Бената остана затворена горе в стаята цели две седмици. Когато слезе отново долу, беше пак така плашлива и несигурна, както когато я намериха в Берлин. „Сладкото ми момченце, милото ми момченце…“, не спираше да повтаря тя и протягаше ръце към Мартин.