— Тук! — пръв проговори Мартин. — Донесохме ви това. — Мартин пъхна със замръзнали пръсти половината от своето шоколадче и от кутийката със сирене през дупката на оградата.
— За мен ли? — учудено попита хер Мюлер и заразглежда лицата им.
Мартин кимна.
— Майките ви знаят ли, че сте тук?
Този път Мартин поклати отрицателно глава.
— А… — Хер Мюлер се замисли. — Много мило.
Момчетата затропаха с крака, за да не измръзнат съвсем.
— Да сте срещали някого на име Брант? — попита Волфганг, а думите му бяха така глъхнещи, сякаш с мъка ги беше изтикал навън.
Мюлер сбърчи вежди.
— Мисля, че не. Откъде е?
Братята Грабарек се спогледаха пак.
— От Вартегау. — Този път отговори Анселм.
Мюлер поклати глава.
— Баща ви ли? — попита Мартин, не можа да се сдържи.
— Не — отсече Волфганг. — Баща ни е мъртъв.
„Кой тогава?“, искаше да попита Мартин, но този път успя да премълчи.
Мюлер ги погледа известно време, без да продума. После каза:
— Е, благодаря ви. Пазете се. И се грижете за майките си. И повече не идвайте тук.
На самия ден на Коледа католическата църква в Еренхайм щеше да отслужи меса и всички обитатели на замъка Лингенфелс се затътриха неохотно надолу по хълма в студа. Нямаше значение, че всички, освен майката на Мартин, бяха протестанти.
— Католици, протестанти, евреи… пълни глупости — беше отвърнала Мариане, когато Елизабет повдигна въпроса. — Това разделение винаги е предизвиквало само скръб и нищо друго. — Явно собствената ѝ преоткрита наскоро набожност битуваше извън подобни разграничения.
Но тази вечер беше различно. Всички бяха поканени на Коледната меса, а и градският оркестър на Еренхайм щеше да свири: музикантите от години не се бяха събирали.
— Доста са добри — призна Мариане. — Диригентът е учил в Берлин като млад. Никой не е очаквал, че ще се върне.
Дори майка му, която никога не излизаше от замъка в студените зимни дни, се уви в едно старо кожено палто на Мариане и тръгна с тях по огрения от луната път. После минаха по улиците на града към църквата с известната закривена кула — високият островръх покрив, обшит с дървени летви, строен преди стотици години с цел да се извисява чак до небесата, но поради някаква грешка в конструкцията кулата се беше наклонила леко на юг. „Като немската душа — шегуваше се Мариане. — Устремена към рая, но килната към ада.“
Явно целият град се беше събрал за случая, бутаха се по стълбите към неотоплената църква, увити в най-дебелите си дрехи и одеяла, кимаха си, поздравяваха се. Повечето бяха жени, деца и старци, но тук-там се виждаха и мъже, защото германските войници вече бяха започнали да се прибират с накуцване към дома от болници, вражески военнопленнически лагери и откъде ли не.
Атмосферата вътре беше тържествена, но и празнична. Всички бяха донесли кандила или лоени свещи — доста ценни напоследък, и светлините от пламъците им подскачаха и танцуваха по масивните греди на покрива. Те напомняха на Мартин на илюстрациите в Библията на фрау Фортмюлер: душите на прокълнатите, които се гърчат сред пламъците на ада. При всяко по-силно лумване пламъците осветяваха скритите в сенките, избелели фрески: провлачената роба на свети Павел, окървавените крака на Исус, изпитото строго лице на някакъв ангел, който сигурно би ужасил Мартин, ако можеше да го срещне. На мястото на розетката на един прозорец, строшен при бомбардировките, зееше назъбена дупка и през нея се виждаше тъмното нощно небе, опъстрено с ярки зимни звезди.
Най-сетне започна службата; за Мартин това преживяване беше съвсем непознато, защото беше ходил на църква само няколко пъти в живота си, а на католическа меса — никога. Навсякъде кънтяха песнопения на латински, във въздуха се носеха благоухания и неразбираеми молитви. От каменния под и стените лъхаше още повече студ и дъхът на Мартин замръзваше веднага щом отвори уста. Свещеникът бавно се изкачи на амвона си и заговори. Беше доста стар и гласът му някак загадъчно кънтеше.
— За тържеството на нашия Бог Исус Христос. Настава време за размисъл за нашия разпнат спасител и нека използваме възможността да се смирим, както той е смирен…
Хората започнаха да се прокашлят и да шават в седалките си. Мартин заоглежда своето семейство, ако можеше да се нарече така. Мариане седеше неподвижно с гръб, изопнат като дъска, и следеше всяка дума. До нея Елизабет шареше с поглед по цялата конгрегация, сякаш трябваше да прави подробен списък на присъстващите. Катарина пък се гушеше в сестра си, за да се топли. А Фриц, навел глава, видимо съсредоточен, чоплеше и дращеше грубия плат на панталоните си.