Братята Грабарек, рамо до рамо, опрели тъмнокосите си, почти еднакви глави — като че само те двамата бяха остров, откъснат от всичко наоколо — нещо си подаваха. Дали не беше бележка? Или пък камъче? Нямаше как да се разбере. А Аня беше неразгадаема, както винаги, очите ѝ бяха приковани върху свещеника, но явно виждаше нещо съвсем друго в главата си.
Майката на Мартин седеше от другата му страна. От всички тях тя сякаш беше най-погълната: беше приковала поглед горе в небето, обрамчено от строшения прозорец, устните ѝ бяха леко разтворени, очите ѝ светеха с нежен блясък, като че се беше възправила лице в лице с някое милостиво божество.
Мартин се протегна и улови ръката ѝ. Тя се стресна, като че ли го виждаше за пръв път. Но после се усмихна и сякаш слънчев лъч погали тъмни поля. Тогава Мартин за пръв път изпита удовлетворение, а не ужас, от способността си да я радва.
Когато свещеникът приключи с проповедта си, вълна от осезаемо облекчение заля множеството. Думите му не бяха донесли покой никому. Покаяние, прошка, справедливост, грях — това все още бяха абстрактни понятия от писанията, които не можеха да достигнат до ежедневната реалност на съществуването им.
След това музикантите от оркестъра заеха местата си: наредиха столове, които бяха донесли от домовете си, седнаха и се заеха да настройват инструментите си. Къде ли бяха успели да ги укрият през последните години? Изглеждаше същинско чудо, че военните действия бяха пожалили нещо тъй крехко като арфа или цигулка. Когато всички бяха готови, цялата църква утихна. Вързопите от катове дрехи на сцената седяха изпънати в готовност по столовете, вдигнали лъковете си, затаили дъх. Тогава диригентът — дребен човечец със смачкана филцова шапка — вдигна палката си. Напрежението от неподвижността съвсем се изостри, а тишината като че тръпнеше, измъчена от глад, глад за музика. Да, тъкмо затова бяха дошли хората. От толкова отдавна не бяха чували музика.
И изведнъж диригентът размаха рязко палката си и всички музиканти в оркестъра като един се гмурнаха в изпълнението. А музиката, „Деветата симфония“ на Бетовен, започна с мощен взрив на цигулки и тромпети, достатъчно силен да избие от съзнанието всяка мисъл и всяка тревога. Напомняше на войната — гръмовни стъпки, ръмжене на танкове, свистене и пукот на прелитащи самолети, взрив на бомба. Всички в публиката следяха внимателно всяка нота, стиснали с ръце седалките си. Ако бяха засвирили нещо леко и ефирно, биха ги изгубили като слушатели. А нещо нежно щеше да ги накара да заплачат и никога да не спрат. Те се бяха събрали там, но им липсваше сила. Бяха готови да направят каквото и да е, за да се спасят от тъгата.
Звуците зашеметиха Мартин, той вече не беше просто кръв и кости, замръзнали крака и свит от глад стомах, а съсъд, който се изпълваше с ноти, носен от нещо много по-древно, по-голямо и по-всеобхватно от него самия. Свирили са тази музика много отдавна и още дълго ще я свирят, не само в тази църква, но и на всякакви места, навсякъде по света, ще я свирят всякакви хора, с различни съдби, които живеят в различно време. На тези музиканти и тази публика им беше позволено за един кратък миг да се понесат на крилете ѝ.
Когато опусът свърши, никой не проговори. Аплодисментите утихнаха и църквата отново се изпълни с непохватно шаване и студ. Пръстите на единия музикант бяха така замръзнали, че изтърва лъка си, а от носа на диригента се подаваше сополена висулка.
Но когато излязоха навън, с изненада забелязаха, че небето е по-черно, звездите блестят по-ярко, очертанията на оградата, покрива и пътя са по-ясни и по-красиви, а лицата на хората изглеждат някак непривично открити.
След време Мартин щеше да си спомня за тази нощ като за първия, а може би и един от много малкото случаи, когато е видял германци да плачат на обществено място, и то не след като са научили, че някой скъп за тях човек се е споминал, нито при вида на бомбардираното си жилище, нито от физическа болка, а просто в резултат на спонтанен изблик на чувства. В този кратък миг те не се криеха един от друг, не носеха маски, не се стараеха да изглеждат практични и дистанцирани. Музиката беше бръкнала до дъното на душите им, беше разбъркала почти втвърдената утайка на паметта им, беше изстъргала слоевете ужас и срам и им беше дала онзи рядък лек за общия им гняв, общата им горест и общата вина.