Години по-късно, когато стана професор, Мартин щеше да се опита да намери думите, с които да опише мощта на сплотеността в един свят, в който тя се счита за порочна, и да изследва ефекта на музиката, както и на невероятните усилия, които хората полагат, за да могат да я слушат и изпълняват, като доказателство, че музиката и изкуството изобщо са жизненонеобходими за съществуването на човешката душа. Че не са лукс, а потребност. Щеше да се замисля по този въпрос всеки път, когато отива да разгледа някой музей, да слуша концерт или да гледа пиеса и чака да влезе в залата заедно с много други хора.
Но в този момент той просто се носеше по течението.
Пътят към дома беше същинско вълшебство. Никой не се мръщеше. Точно в тази Коледна нощ всички се бяха въздигнали над омразните си ежедневни грижи и можеха да се превърнат в малка частица от вечността.
Втора част
Четиринайсета глава
Тьолинген, май 1950 г.
Бената много харесваше жилището, в което се бяха нанесли двете с Мариане, когато се преместиха в Тьолинген, а Тьолинген беше голям град в сравнение с Еренхайм. Квартирата им беше до градския площад в елегантна сграда от началото на века, останала — по чудо — невредима по време на войната. Сега тя беше собственост на някакъв датски предприемач и той беше полирал паркета с цвят на мед до съвършен следвоенен блясък; беше измазал дупките от снарядите по фасадата и беше дал къщата под наем на най-видните граждани. Тяхното жилище беше просторно, преливащо от светлина и аристократична елегантност, точно като в моминските блянове на Бената.
След войната Тьолинген се беше върнал към живота. След дълги години на глад и недоимък по магазините отново се бяха появили шевни игли, кибрит, портокали и стилни обувки. Витрините на пекарните отново се напълниха с пресни хлебчета и щандовете на аптеките започнаха да се огъват от помади и лекарства.
— О, да, ние, германците, сме трудолюбиви, нали? — обичаше да казва Мариане, като гледаше това ново изобилие. — Дай ни задача и веднага я изпълняваме. И нито миг не губим да мислим за миналото.
Казваше го някак сухо, както само тя можеше, все едно това беше дефект, за който презираше сънародниците си. Бената не можеше да разбере защо. Какво лошо има в това, че германците са трудолюбиви? Какво като не мислят за миналото? Предвид обстоятелствата, защо да го правят? А и самата Мариане не е ли германка?
Но все пак някъде дълбоко в себе си Бената хранеше известно уважение към Мариане заради това ѝ презрение към процъфтяващата индустрия. Всички досега бяха натяквали на Бената, че собственото ѝ мечтателно нехайство е неморално, а ето сега Мариане — самото олицетворение на усърдието и еталон за нравственост във всяко отношение — слага кръст на всичко това и замаскира леността ѝ с нещо като добродетел.
Точно тази сутрин Бената, Мариане и децата — Елизабет, вече на осемнайсет, Катарина, на шестнайсет, Фриц, на тринайсет, и Мартин, който на единайсет все още беше нейното малко момченце — отиваха на сватбеното тържество на Аня. Аня се омъжваше за Керстен Келерман. Мариане беше доволна от този съюз, но Бената се почувства още по-потисната. Сега, до края на живота си, горката Аня, която е трийсет години по-млада от Келерман, ще трябва да лежи всяка вечер до кривите му крака, да вдишва вонята му на зеле и развалени зъби. „Това ли искаш?“, беше я попитала Бената, когато чу новината, а Аня отвърна: „Да, разбира се. Керстен е добър човек, а моите момчета могат да помагат във фермата“. Бената разтълкува това „да помагат“ като безобиден израз, с който Аня прикрива „да наследят“. Хер Келерман нямаше свои деца, а Аня Грабарек беше прагматична жена — омъжваше се, за да осигури прилично бъдеще на синовете си.
Но пък Мариане много се радваше, че се бяха събрали. Хер Келерман винаги е бил лоялен съсед, а и се беше грижил за замъка Лингенфелс още откакто Мариане за първи път отиде там. Освен това той никога не е бил нацист, което според Мариане автоматично го правеше добър. Това, че беше стар, грозен и темерут, за нея нямаше стойност в сравнение с лоялността му и правилните му политически възгледи.
В ентусиазма на Мариане Бената видя двоен стандарт. За Мариане беше съвсем естествено да поеме ролята на сватовница, особено за тези, които беше взела под крилото си, което включваше и двете жени. Но по отношение на възможния втори брак за Бената изискванията ѝ бяха много по-високи: нея все я побутваше към членовете на собственото си обкръжение — видните оцелели дейци от съпротивителното движение, чиито политически и обществени позиции вече обстойно бе проучила. Значи, Аня можеше да се омъжи за стар простоват селянин, така ли? Та съпругът на Аня също е бил от съпротивителното движение? Дали защото е бил поляк? Дали пък беше нещо свързано със самата Аня? В крайна сметка и Бената беше от обикновено семейство, също като Аня, както Мариане ясно показа още при първата им среща. Но Бената беше сигурна, че каквато и да е причината за това различно отношение, Мариане би се срамувала да си признае.