И сега Бената понякога се замисляше колко комичен е фактът, че с Мариане делят едно жилище. Ако в онази далечна нощ на бала на Графинята някой ѝ беше казал, че след време ще стане така, щеше да ѝ се стори напълно невъзможно. Фон Лингенфелс и селянката — странните обитателки на замъка. Сигурно щеше да се разсмее.
Вече никой не живееше в Лингенфелс — този твърде студен, твърде голям и твърде отдалечен замък. Там все още нямаше течаща вода и електричество. Мариане винаги е мразела Еренхайм, но новият им дом ѝ харесваше също толкова, колкото и на Бената. Беше по-близо до бежанския лагер, в който Мариане прекарваше доста часове, близо до железопътната гара, и оттам лесно се стигаше до Мюнхен. Новият им кмет беше стар приятел на Албрехт. А и в квартирата им имаше много място. „Какъв е смисълът две вдовици да отглеждат децата си сами?“ Това беше първият аргумент на Мариане, когато предложи да се преместят. „Децата вече са като едно семейство, защо да ги разделяме?“ Имаше и нещо неизречено: въпреки че вече им бяха възвърнали правото да получават пенсията на Кони, Бената и Мартин все още зависеха от щедростта на Мариане. Ако разчитаха само на собствените си приходи, двамата щяха да са принудени да живеят в безлична квартира в някой от новите жилищни блокове в покрайнините на града.
— Бената! — провикна се Мариане, докато крачеше из дългия коридор на жилището им с така присъщата ѝ целенасоченост. — Бената!
— Идвам — отвърна Бената.
Бената сгъна писмото, което препрочиташе, и го напъха припряно в малко дървено сандъче. „Какво е това?“ беше попитала Мариане, когато за пръв път зърна сандъчето, като че то беше някое опърпано птиче перо или умряла пеперуда, каквито децата редовно мъкнеха в замъка. „Купих го от Коледния базар“, излъга тогава Бената. Мариане наклони глава: не разбираше, а и не ѝ харесваше тази вещ — та това беше грозна малка кутия, издялана от грубо дърво, дори не беше боядисана — но все пак прие това обяснение. Тя така или иначе не очакваше от Бената да преценява разумно каквото и да било. А Бената харесваше сандъчето, защото отговаряше на едно простичко изискване: заключваше се. Тя завъртя ключето и пъхна кутията зад огледалото на тоалетката си.
Мариане отвори вратата. Беше облечена в нещо, което Бената не беше виждала досега: рокля с панделки на маншетите и яката. Хубава беше, но някак твърде фриволна за Мариане. Поредната съживена вещ от пътническия сандък на Албрехт. Мариане много съвестно износваше всичките си стари дрехи. Тази жена беше напълно лишена от всякаква суета и усет към модата.
— Готова ли си? — попита Мариане. — Децата чакат във фоайето.
— Готова съм. Каква красива огърлица! — възкликна Бената. Виждаше бижуто за пръв път.
— Това ли? — Мариане погледна надолу. — Вземи… — Тя свали медальона. — Сребърна хералдическа лилия с инкрустиран аметист. — Сложи я ти. Ще ти стои по-добре, отколкото на мен. А и… — Мариане се извърна с почти лукав поглед. — … Хелмут Кресинг и сестра му също ще са там. Той все пита за теб.
— О, не… — понечи да откаже Бената, но Мариане не прие възраженията ѝ. Бената послушно нахлузи огърлицата. Тя дори не се опита да обясни, че за нея Хелмут Кресинг никога няма да бъде нещо повече от познат, нито че медальонът не подхожда на роклята ѝ. Ако не искаше да изпълнява желанията на Мариане, по-добре да не се опълчва открито.
Този път Мариане беше отвързала кесията и беше наела кола с шофьор за пътуването до фермата на хер Келерман. Автобусът до Еренхайм беше твърде бавен, напоследък не можеше да се разчита на него, защото отново имаше стачка срещу градската управа, а и за жени, обули официалните си обувки, спирката беше доста далеч от фермата. Освен това не ходеха на сватба всеки ден. Мариане неизменно подлагаше всеки допълнителен разход на такава подробна обосновка. Да, това заслужаваше уважение, но беше и доста уморително. Ако Бената разполагаше с толкова средства, колкото Мариане, щеше да се възползва от тях без много-много да кърши ръце. Например веднага би купила автомобил. В края на града бяха отворили голям автомобилен салон и дворът му беше пълен с красиви заоблени фолксвагени — „костенурки“, както ги наричаха — подредени в равни редици, бляскави под слънчевите лъчи, еднакви до последната извивка: прекрасна гледка. Това бяха колите, които Хитлер някога беше обещал на всички. Бената хранеше дълбоко озлобление срещу този човек. Той беше измамил всички тях със своите обещания за коли, работни места и човешко достойнство. Кони е бил прав да го мрази от самото начало.